— Моли се — прошепна Реми. — Имал жена и деца… Откраднал само едно малко парче…
Без предупреждение, Жилан Шъ извади пистолет от колана си, направи крачка напред и застреля мъжа в главата. Той се килна настрани и не помръдна.
Шъ отново заговори. Макар Реми да не превеждаше, нямаше нужда от много въображение, за да стане ясно какво казва „откраднете ли, умирате“.
Пазачите заблъскаха и забутаха работниците обратно по рампата. Шъ ги последва и скоро изкопът отново беше празен, с изключение на трупа. Прожекторите угаснаха.
Сам и Реми мълчаха. Накрая той каза:
— Каквато и симпатия да съм имал към нея, току-що се изпари напълно.
Реми кимна.
— Трябва да помогнем на тези хора, Сам!
— Така е, но тази вечер не можем да сторим нищо.
— Можем да отвлечем Шъ и да нахраним с нея…
— С удоволствие, но едва ли ще успеем да го сторим, без да вдигнем всички на крак. Няма да сме минали и два километра и ще ни хванат. Най-смисленото, което можем да направим, е да разберем какво прави Кинг тук и да го разгласим.
Реми помисли и кимна.
— Снимките няма да са ни достатъчни, трябват ни още доказателства — напомни му тя.
— Съгласен съм. Една от онези каравани там горе трябва да е офис. Ако има документи, там ще ги открием.
След като се увериха, че суматохата е отминала, посетиха всички останали тунели. Сам пазеше да не ги забележи някой, а Реми снимаше.
— Там има екземпляр от каликотериум. Почти непокътнат.
— Какво?
— Каликотериум. Трипръсто копитно животно от ранния плиоцен — бил е нещо средно между кон и носорог с дълги крайници. Измрели са преди седем милиона години. Много са интересни, всъщност…
— Реми…
— Какво?
— Може би по-късно.
Тя се усмихна.
— Да. Извинявай!
— Колко е ценен?
— Гадая, но може би… половин милион долара за добър екземпляр.
Сам огледа рампата и поляната, но всичко беше спокойно, виждаше се само един пазач.
— Нещо ми подсказва, че не се тревожат толкова кой ще влезе, а кой ще се измъкне.
— След видяното, трябва да се съглася. Какъв е планът?
— Ако не си подаваме главите много-много, почти до върха на рампата не би ни видял никой. Спираме там, изчакваме да ни подмине пазачът и тичаме до първата каравана вляво. Вмъкваме се под нея. От там нататък, трябва само да намерим офиса.
— И готово, а?
Сам се усмихна.
— Като да откраднеш вкаменелост от милиардер. — Замълча. — Почти забравих. Може ли да взема за малко фотоапарата ти?
Реми му го подаде. Сам изтича до средата на изкопа и приклекна до трупа. Претършува дрехите на мъжа, обърна го по гръб, снима лицето му и се върна при Реми.
— До сутринта Шъ ще е наредила да заровят тялото — обясни той. — Бихме могли поне да уведомим семейството му.
Реми се усмихна.
— Ти си добър човек, Сам Фарго.
Изчакаха пазача да се скрие от полезрението им и се измъкнаха от тунела, затичаха по протежение на едната стена, докато стигнаха до рампата. Трийсет секунди по-късно лежаха по корем близо до върха.
Сега имаха почти идеален изглед към цялата поляна. От двете й страни бяха разположени общо осем каравани — три вляво и пет вдясно. Прозорците на караваните вляво светеха, а Сам и Реми чуваха гласове отвътре. От петте каравани вдясно най-близките три светеха, а последните две тъмнееха.
Отпред се намираха четири от полуцилиндричните складове — между тях се виеше главният път. Над вратата на всеки от тях светеха жълтеникави натриеви лампи.
— Сигурно там прибират екипировката — предположи Реми.
Сам кимна.
— А ако трябваше да залагам в коя каравана е офисът, бих казал в една от тъмните.
— Съгласна съм. Трудната част ще е да се доберем дотам.
Реми беше права. Не смееха да поемат направо към караваните. Ако се появеше пазачът или някой погледнеше през прозореца, щяха да ги хванат.
— Ще я караме бавно и ще използваме първите три каравани за прикритие.
— А ако офисът е заключен?
— Ще трябва някак да се справим. — Сам погледна колко е часът. — Пазачът трябва да мине всеки момент.