Двайсетина секунди по-късно пазачът се подаде иззад ъгъла на най-близкия склад и пое към тройката каравани вляво. След като огледа всяка от тях с фенер, той прекоси поляната, повтори същото с останалите пет каравани и отмина.
Сам почака още двайсетина секунди и кимна на Реми. Двамата се изправиха, изтичаха по рампата и завиха вдясно към първата каравана. Спряха до задната й стена и приклекнаха, скрити зад един от пилоните, крепящи караваната.
— Виждаш ли нещо? — попита Сам.
— Чисто е.
Изправиха се и се промъкнаха до следващата каравана. Спряха отново, огледаха се и се ослушаха, преди да продължат. Зад третата каравана Сам почука по часовника и произнесе само с устни „пазач“. През стената над главите им се чуваше разговор на китайски и тиха музика, вероятно от радио.
Сам и Реми се долепиха до земята и застинаха. Не чакаха дълго. Точно навреме пазачът се показа на поляната и започна обиколката си. Когато стигна до тяхната каравана, те го изчакаха, без да смеят да дишат, докато лъчът от фенерчето се движеше по земята под караваната.
Лъчът ненадейно спря. Върна се на подпорния пилон, който криеше Сам и Реми, и спря отново. Двамата лежаха един до друг — Сам стисна ръката на Реми за успокоение.
Сякаш след цяла вечност, а най-вероятно след секунди, лъчът се премести. Шумът от стъпки по чакъла стихна. Сам и Реми станаха внимателно на крака и обиколиха караваната. Като се оглеждаха наляво и надясно, те се придвижиха до предната част на караваната и поеха по стъпалата към офиса. Или поне се надяваха да е той.
Сам натисна бравата. Беше отключено. Усмихнаха се облекчено един на друг. Сам открехна вратата и погледна вътре. Отдръпна се, поклати глава и раздвижи безмълвно устни „запаси“.
Преминаха към следващата каравана. За щастие и тази врата беше отключена. Сам надзърна вътре, след което протегна ръка през прага и направи жест на Реми да влезе. Щом прекрачи прага, тя затвори внимателно вратата след себе си.
Задната част на караваната беше пълна с шкафове за папки и рафтове за склад. До вратата стояха чифт боядисани в стоманеносиво бюра с по един стол до тях.
— Време ли е? — прошепна Реми.
Сам погледна часовника и кимна.
Няколко мига по-късно лъчът от фенерчето проблесна през прозорците на караваната и изчезна.
— Търсим всичко, което съдържа някакви подробности — каза Сам. — Имена на фирми, номера на сметки, фактури, декларации… Всичко, което следователите могат да използват.
Реми кимна.
— Трябва да оставим всичко, както е — предупреди тя. — Ако нещо изчезне, знаем кой ще отнесе наказанието.
— Да, куршум. Добра забележка. — Сам погледна часовника си. — Имаме три минути.
Започнаха с шкафовете, като поверяваха всяко чекмедже, всяка папка и лист хартия. Фотоапаратът на Реми побираше хиляди снимки, затова тя снима всичко, което изглеждаше поне донякъде важно, като използваше мъждивата светлина отвън.
Когато наближи краят на третата минута, двамата спряха и застинаха. Пазачът пак премина, огледа и изчезна. Продължиха. Повториха упражнението още четири пъти, докато не се задоволиха със събраното.
— Време е да вървим — каза Сам. — Ще се върнем по стъпките си до роувъра и…
Отвън зави аларма.
Сам и Реми застинаха и тогава той каза:
— Зад вратата!
Притиснаха се към стената. Навън се блъскаха врати, чуваше се шум от забързани стъпки по чакъла, провикваха се хора. Сам попита Реми:
— Виждаш ли нещо?
Тя затвори очи и се вслуша внимателно. Отвори очи.
— Сам, мисля, че са открили роувъра.
14.
Долина Лангтанг, Непал
Преди Сам да успее да отговори, вратата на караваната се отвори. С върха на пръстите си, той спря вратата на няколко сантиметра от лицата им. Един от пазачите влезе и лъчът на фенера му запълзя по стените. Сам видя как мъжът се обръща в тяхната посока и побърза да затвори вратата, като я бутна с хълбок. После направи една крачка напред и нанесе удар с крака в коляното на пазача. Докато мъжът падаше, Сам го хвана за яката, издърпа го напред и удари челото му в ръба на едното бюро. Мъжът простена и се отпусна. Сам го завлече зад вратата. Приклекна и провери пулса му.
— Жив е, но няма да се събуди скоро.
Обърна го по гръб, взе автомата му и се изправи.
Реми няколко секунди се кокореше в съпруга си.
— Ти беше като Джеймс Бонд!
— Чист късмет и стоманено бюро — отвърна той, като се усмихна и сви рамене. — Непобедима комбинация.