— Добре, Фарго! — процеди той. — Спечелихте рунда! Наслаждавайте се! Защото това няма да се повтори! — Отиде до бюрото си и натисна с яд бутона за връзка със секретарката си. — Марша, свържи ме с Ръсел и Марджъри!
— Да, господин Кинг, един момент. — Изминаха трийсет секунди, след което се чу: — Тате…
— Млъкни и слушай. Марджъри там ли е?
— Тук съм, тате.
— Жилан?
— Да, господин Кинг.
— Какво, да ви вземат мътните, мислите, че ги вършите там, идиоти такива!? Фарго току-що ми се обадиха и ме направиха на мат и маскара. Казват, че имат снимки, на които Жилан убива някакъв местен на обекта в Лангтанг. Какво е станало там?
Ръсел отвърна:
— Тази сутрин ми се обади шефът на сигурността на обекта. Каза, че намерили подозрителен автомобил и вдигнали тревога. Открили един мъж в безсъзнание, но нищо не липсвало.
— Как се оказал в безсъзнание?
— Не са сигурни. Може да е паднал.
— Глупости! Имаме ли предстоящи доставки?
— Два камиона — отговори Марджъри. — Още щом вдигнали тревога, хората на полковник Жу ги евакуирали. Стандартна процедура е, тате.
— Не ми обяснявай кое какво е, момиченце! Камионите пристигнали ли са на мястото за прехвърляне?
Ръсел каза:
— Още не сме получили потвърждение, но като се имат предвид възможните забавяния…
— Гадаеш! Не гадай! Вдигни телефона и намери тия камиони!
— Да, тате.
— Жи, каква е тая работа с убийството? Вярно ли е?
— Да. Хванали един работник да краде. Трябваше да дам пример за назидание на останалите. Вече са се отървали от тялото.
Кинг направи кратка пауза и изсумтя.
— Добре тогава. Добра работа. А вие, двамата кретени… Фарго ми казаха, че Златният човек е у тях.
— Как така? — възкликна Марджъри.
— Сигурно лъжат — намеси се Ръсел.
— Може, но тези неща са им специалността. Затова ги доведохме. Явно сме ги подценили. Реших, че Олтън ще е достатъчен, за да са послушни.
Марджъри каза:
— Не бъди строг към себе си, тате.
— Млъкни! Трябва да приемем, че казват истината. Искат да пуснем Олтън. Има ли начин да е видял нещо или да е разпознал някого?
Жилан отвърна:
— Проверих положението, когато пристигнах, господин Кинг. Олтън не знае нищо.
— Добре. Отиди и го „спаси“. Нахрани го и го качи на гълфстрийма. Фарго казаха, че щом Олтън си е у дома, ще се срещнат с Ръсел и Марджъри и ще говорят с тях за онуй нещо.
— Не можем да им имаме доверие, тате — каза Ръсел.
— Знам, глупчо! Просто качете Олтън на самолета и оставете другото на мен. Фарго искат да се бият без ръкавици. Тогава, нека видят какво е бой без ръкавици.
16.
Селцето Джомсом, Дхавалагири, Непал
Едномоторният самолет „Пайпър къб“ рязко се наклони и се спусна от височина един километър. Седнали един срещу друг, Сам и Реми наблюдаваха как подобните на креда скални възвишения се издигат и като че ли поглъщат самолета, докато машината захождаше към пистата. Над и зад възвишенията се извисяваха мрачните, покрити със сняг, върхове на планинските вериги Дхавалагири и Нилгири.
Макар да напуснаха Катманду час по-рано, все още бяха едва в началото на пътешествието си — останалата част щеше да им отнеме още дванайсет часа път. Както с всичко друго в Непал, разстоянията на картата не значеха нищо. Крайната им цел бе Ло Мантанг, някогашната столица на кралство Мустанг. Намираше се само на двестатина километра северозападно от Катманду, но бе недостъпна по въздух. Затова наеха самолет до Джомсом на сто и осемдесет километра източно от Катманду по права линия. След това щяха да се придвижат на север по долината на река Кали, докато стигнат на осемдесет километра от Ло Мантанг. Там щеше да ги чака местната свръзка на Сушант Дхарел — преподавателят от университета.
Сам и Реми се радваха да избягат от оживлението на Катманду, както и да се отдалечат от властта на клана Кинг.
Самолетът продължи да се спуска и да намалява скоростта. Реми изгледа съпруга си въпросително. Той се усмихна и каза:
— Къса писта. Или трябва да намали още оттук, или да набие спирачки, когато слезем.
— Страхотно…
Колесникът срещна асфалта с писък и приглушен трясък. Не след дълго самолетът рулираше към няколко сгради в южния край на пистата. Самолетът спря, а двигателят угасна. Сам и Реми взеха раниците си и се отправиха към отворената врата. Един мъж от персонала, облечен в син гащеризон, се усмихна и посочи стълбичката. Реми слезе, последвана от Сам.