Раиса поклати глава.
— Във всеки случай не прозира желание да даде ръката ми на южняк. Според нея по техните земи положението било твърде неуравновесено и имало риск да се омъжа за човек, който да загуби трона си само след седмица. Аз пък я уверих, че не ми пречи, защото си имам свой трон. Предложих ѝ да изчакаме войната да свърши и всичко да си дойде на мястото.
— Тя как ти отговори? — поинтересува се Авърил.
— Хм. — Раиса опита да си спомни разговора с кралицата. — Май се е разбързала. Знаеш каква е. Иска да улегна и да създам семейство. — Студен ужас се загнезди под ребрата ѝ. Кралицата наистина ли възнамеряваше да я омъжи, преди да е имала шанс да поживее?
И за кого? За някой от братята Клемат? За Джон Хакам? Единственото положително качество и на тримата изглежда беше, че щяха да са лесни за манипулиране.
— Ще изчакам коронацията — заяви Раиса. — После ще се омъжа за когото аз реша.
Изгледа баща си свирепо, а той ѝ се усмихна, клатейки глава. И двамата знаеха колко малко вероятно е това. Кралиците се омъжваха, за да облагодетелстват кралствата си.
— Просто… бъди внимателна, Дива розичке — посъветва я Авърил. — Имаш добре развити инстинкти. Вслушвай се в тях.
— Добре — кимна Раиса. — Е — подхвана свенливо и стисна ръцете му, — май е време да се сбогуваме за няколко дни.
— При следващата ни среща ще си пълнолетна жена — усмихна се Авърил. — Официална наследница на трона на Сив вълк. И прочута сърцеразбивачка.
— Ухажвана от всеки пъпчив, славолюбив лорд и втори син на възраст между дванайсет и осемдесет — допълни Раиса, потрепервайки от ужас.
Беше очаквала с нетърпение този етап от живота си: танците и задевките, целувките, любовните поеми, посланията, носени от доверени приятели, и тайните срещи в градината… Но кого от тях щеше да избере, получеше ли тази възможност?
Мика, макар и пленителен, не ѝ вдъхваше доверие, дори бракът с него да ѝ бе позволен.
Единственият друг привлекателен вариант, за който се сещаше, беше Амон, а с него нямаше шанс.
Вдигна очи. Баща ѝ я гледаше състрадателно, сякаш прочел мислите ѝ.
— Запази ми поне един танц. — Целуна я по челото и си тръгна.
След инцидентите в Южен мост и неуспешния опит да уволни Мак Гилън от гвардията, Едън Бърн предложи на Амон да го прехвърли в някой по-безопасен квартал, където вероятността Гилън да го намери, за да си отмъсти, щеше да е по-малка.
Амон отказа. Като изключеше поста в личната гвардия на Раиса (с всичките му рискове и изкушения), най-опасните улици на Превалски брод бяха единственото място за него. Затова вместо да изпрати Амон в друг район, Едън прехвърли съкурсантите му от Одънов брод в Южен мост, та да има кой да му пази гърба.
Амон не можеше да отрече едно — Южен мост представляваше отлична учебна площадка. За два месеца по улиците му научи повече, отколкото за година в Одънов брод, макар че тукашният учебен план беше доста по-различен и имаше съвсем друга насока. Амон знаеше, че някой ден ще му потрябват и теоретичните, и стратегическите, и историческите познания, придобити в Уийн.
Във Вехтошарника и Южен мост се учеше как да преодолява потенциално опасни ситуации, без да си вади меча. Как по нечие лице да разбере дали собственикът му се гласи да избяга, или да се отбранява, дали лъже, или казва истината.
Учеше се как да успокои жертвата, за да получи информацията, необходима за залавянето на крадеца. Мътеше ли се нещо лошо, надушваше го във въздуха.
Успя дори да си изгради няколко мрежи от тукашни жители и те вече не се тревожеха, че ще ги предаде, ако му подават сведения за познати им крадци или воюващи улични банди. Спечели доверието и на другите войници от Южен мост — поне на добрите — дори започнаха да го възприемат като свой неофициален командващ.
Общо взето, Амон чувстваше, че прави нещо добро, независимо от Мак Гилън. А най-хубавото беше, че успехите му бяха постоянен трън в очите на сержанта.
Една нощ се върна в стражевата кула с патрулната си група и намери баща си в съвещателната стая, разгърнал няколко карти върху дългата маса. Беше два след полунощ. От съседното помещение се носеше грохотно хъркане. Джак Барнхаус, дежурният стражар, обикаляше нервно из стаята, кършейки ръце.
— Ако беше тук, сержант Гилън сигурно щеше да ти каже това-онова — увери го ефрейтор Барнхаус. — Но нямам представа къде е в момента.
— Момчета, отчетете се пред ефрейтор Барнхаус и отидете да поспите — нареди Бърн на отряда на Амон. — Трябва да поговоря насаме с ефрейтор Бърн.