„Не би се получило — помисли си Амон. — Винаги правят каквото си поискат.“
— Да разбирам ли, че този съюз е… завинаги? — попита Амон. — А ако размисля?
— Завинаги е. — Баща му механично въртеше пръстена на лявата си ръка, масивния златен пръстен с препускащи вълци, който никога не сваляше. — А и няма начин да размислиш при сключен съюз. — За миг се умълча леко усмихнат. — Не се бой. Не е като да положиш обет в храм. Нищо не те спира да се ожениш, да имаш деца и всичко останало.
Естествено, нали трябва да продължи рода Бърн.
— А ако ми се наложи да избирам между семейството си и кралицата?
Капитанът впери директен, бистър лешников поглед в очите на Амон.
— Ще избереш кралицата, разбира се.
Разбира се. Амон знаеше отговора още преди да зададе въпроса. Дълбоко в себе си бе познавал приоритетите на баща си цял живот.
— А Одънов брод? Ще трябва ли да се върна там, или…
— В течение на времето ще решим. Възможно е. Ще постъпим както е най-благоприятно за кралската линия. — Баща му въздъхна. — Много ми се искаше да завършиш обучението си, преди да бъдеш назначен, но мисля, че е рисковано да чакаме.
Но имаше и още нещо, за което Амон избягваше да мисли. Чувствата му към Раиса. Дори сега сърцето му се разтуптяваше, като си я представеше. В съзнанието му се прескачаха десетки картини — Раиса, облечена като момче, с онази нелепа шапка на главата, влиза невъоръжена в стражевата кула на Южен мост да освободи изтезавани в тъмницата улични разбойници. Раиса носи подаръците за дебютантския си ден на проповедник Джемсън с молба той да нахрани бедните с тях. Раиса иска помощта му, за да стане по-добра кралица.
Раиса в градината под светлината на факлите — косата ѝ виси на дълги кичури около лицето ѝ, облегнала е брадичка на юмрука си, а зелените ѝ очи са толкова дълбоки, че да се удавиш в тях. Раиса се носи по танцовата площадка в обятията му, отпуснала глава върху рамото му, притиска изящното си, съвършено тяло до неговото, докато той самият се мъчи да овладее дивия бяг на сърцето си. В съзнанието му изникнаха и онези две целувки, които вероятно му бе дала, без да се замисля особено.
Тези две целувки още го будеха нощем.
Всичко в нея го привличаше — видът ѝ, говорът ѝ, движенията ѝ, личността ѝ.
— Татко — свел глава към масата, Амон не намираше сили да погледне баща си в очите, — въпросът е там, че аз… изпитвам чувства към Раиса — към принцесата-наследница — каквито не бива да изпитвам. Опасявам се да не би… да не би да направим нещо, което да… навреди на кралската линия.
Амон преглътна тежко, вдигна поглед към баща си и на лицето му видя нещо крайно неочаквано — тъга, обвита в съпричастност.
— Амон, ние обичаме кралиците от рода Сив вълк. Но както вече ти обясних, заемем ли капитанския пост, сме неспособни да навредим на кралската линия. Това е най-великата ни сила, но и бреме, което сме призвани да носим на плещите си.
Докато гледаше баща си, Амон се замисли за майка си, починала при раждането на Айра, и се запита дали тя е знаела. За епохата, в която живееха, Едън Бърн беше добър съпруг и грижовен баща, верен на дълга си и на кралицата. Сега започваше да го възприема като трагичен герой, натоварен с тежки тайни.
„А моята свободна воля?“, чудеше се Амон. Разбираше, че Раиса никога няма да му стане жена. Ала заминеше ли за Одънов брод, а после за някое назначение във Варовикови чукари, по всяка вероятност болката щеше да отшуми след време. Все пак беше едва на седемнайсет.
Но как ли щеше да се чувства през остатъка от живота си край Раиса в ролята на неин капитан и съветник, да присъства на сватбата ѝ, да я вижда всеки ден със знанието, че никога няма да я има?
Като баща му и кралица Мариана.
Ами ако откажеше и някоя злина сполети Раиса? Дали някога щеше да си го прости?
Баща му твърдеше, че има избор, и наистина беше така. Правилен и грешен избор.
Амон се пресегна през масата и хвана мазолестите ръце на баща си:
— Съгласен съм.
Баща му сведе поглед към сключените им ръце.
— Сигурен ли си?
Амон кимна.
— Да.
— Тогава да вървим в храма. — Едън Бърн стана от стола.
Въпреки че беше четири часът сутринта, проповедник Джемсън ги очакваше в кабинета си, облечен подобаващо за церемонията.