— Ваше Височество? С какво мога да ви помогна?
— О, нищо. Просто се оглеждах.
За момент помежду им се възцари неловко мълчание, после Раиса каза „Свободен си“ и се върна в стаята.
Не можеше обаче да си намери място от тревога. Отвори вратите към терасата и излезе в знойната вечер.
Над Ханалеа, Риса и Алтеа отекваха гръм след гръм. Гигантски облаци с осветени от жълтозеленикави светкавици кореми тегнеха над върховете им. Миризма на дъжд пропиваше тежкия задушлив въздух. Косъмчетата по ръцете и тила на Раиса настръхнаха от напрежението в него.
Вятърът се усили и погна облаците като сиви вълци по далечните хълмове. Раиса отпусна рамене. „Нерви — каза си. — Всичко е от нерви.“
Магрет, не по-малко изнервена от нея, преравяше писмата върху масата, сякаш очакваше да намери неоткрито досега послание от Авърил. Суетеше се покрай косата на Раиса, подгъва на роклята ѝ, грима ѝ и я подръпваше оттук-оттам. Накрая Раиса не се стърпя и ѝ изкрещя.
Отвореше ли Магрет уста, от нея се изливаше трескава тирада.
— Чухте ли новината? Принц Жерар Монтен от Ардън е дошъл. И то посред война, представяте ли си? Сигурно има намерение да си тръгне с брачен договор в ръка. Той е най-младият от петима братя; от къде на къде си въобразява, че принцесата-наследница на Превала ще му отдели внимание. Принц Лиъм, от друга страна, е голям чаровник и има похвални обноски. Той е наследникът на тамронския престол, както сигурно ви е известно.
Най-сетне на вратата се почука. Раиса скочи да отвори, но Магрет, естествено, я изпревари.
Не беше баща ѝ, а Гаван Баяр, Висш магьосник на Превала, ослепителен в сребристочерните си одежди, подбрани да подхождат на буйната му сребриста коса и гъсти черни вежди.
— Милорд Баяр — учуди се Магрет. — Мислех, че… очаквахме…
Лорд Баяр подмина Магрет и се поклони дълбоко на Раиса.
— Ваше Височество, същинска прелест сте. Ще ми се да бях по-млад. — Направи пауза, та очите му да я обходят от главата до петите. — За жалост баща ви още не се е завърнал от Варовикови чукари. Кралицата ме помоли да ви съпроводя до храма. — Предложи ѝ ръката си. — За мен ще бъде истинска чест.
Раиса заотстъпва назад, клатейки глава.
— Възможно е… да се появи.
— Всички ви очакват — настоя лорд Баяр. — Време е. Кралицата изисква присъствието ви.
Раиса се блъсна в тоалетната масичка и, внезапно замаяна, се облегна на нея. Имаше нещо гнило. Всеки неин инстинкт крещеше в ушите ѝ. Фенерът върху масата мъждукаше на полъха откъм отворените врати, а по стените препускаха вълчи сенки.
Набитият страж стоеше на входа към покоите ѝ, стиснал дръжката на меча си.
— Ваше Височество? — обади се той.
Магрет застана между Раиса и лорд Баяр със сбърчено от потрес лице.
— Нейно Височество не се чувства добре — заяви тя. — Ще бъдете ли така добър да ѝ дадете няколко минути?
В сините очи на лорд Баяр пламна гняв.
— Дръпни се — заповяда той на Магрет. — Не разполагаме с няколко минути. По заповед на кралицата принцесата трябва да дойде с мен.
— Всичко е наред, Магрет — увери я Раиса, макар че нищо не беше наред. Изопна гръб, тръсна глава, за да я прочисти и кимна на стража. — Свободно. Тръгвам с лорд Баяр. Много мило от негова страна, че дойде да ме вземе. Сигурна съм, че баща ми ще дойде навреме за танците.
Без да обръща внимание на предложената ѝ от лорд Баяр ръка, Раиса хвана полата си с две ръце, вдигна брадичка и тръгна пред него към коридора. Стражът ги последва.
Трудно запазваше преднината пред широката крачка на лорд Баяр, защото, макар и припряно, по-скоро ситнеше, а и носеше неудобните си официални обувки. В крайна сметка му позволи да хване лакътя ѝ и усети парването от магическата мощ, течаща по пръстите му.
„Използвай търговския си фасон“, заповяда си тя.
Двамата извървяха покритата с килим пътека от двореца до храма. Прекосиха вътрешния двор, символизиращ разделението между духовенството и монархията, между святото и мирянското. Времето продължаваше да се влошава и вятърът размяташе около лицето ѝ кичури от внимателно фризираната ѝ коса. Раиса имаше чувството, че небесата всеки момент ще се отворят. Питаше се дали баща ѝ не е попаднал в плен на бурята, докато се мъчи да стигне до дома. Отпрати по една молитва към Създателката и към Маиа, времетворката, за благополучното му завръщане.
Свещи озаряваха пропития с тържествена атмосфера катедрален храм. Пътят ѝ през него представляваше дълъг, застлан с червен килим коридор между тълпите от лъскави аристократи, всичките протягащи врат да зърнат принцесата-наследница на кралството си. Раиса се чувстваше като булка, чийто баща я води към олтара. Само дето това не беше нейният баща и не се намираха на сватба.