Хан обаче не възнамеряваше да позволи на невидимия им враг да избере кога и къде да ги нападне. С Жарава свърнаха зад чупка в хълма. Той сграбчи ръката на приятеля си и го издърпа зад дебел дъбов дънер.
Жарава изтръгна ръката си от хватката му.
— Какво…?
— Шшш. — Хан, долепи показалец до устните си и с жестове даде знак на Жарава да не мърда.
После хукна в обратна посока и заобиколи пътеката отдалече, за да излезе в гръб на преследвачите. Да. Мярна пред себе си облечена в горски цветове слаба фигура да се прокрадва от сянка на сянка. Ускори крачка, благодарен, че мократа земя поема тропота на ботушите му. Почти достигна плячката си, когато тя свърна рязко надясно, навярно чула стъпките му. Хан не искаше да позволи на маготвореца да подхване някое заклинание, затова се стрелна напред, хвърли се отгоре му и не го пусна дори като се търкулнаха надолу по полегат склон и цопнаха в Старешката река.
— Ау! — Хан блъсна лакътя си в речен камък и изпусна маготвореца, който се гърчеше и гънеше; беше учудващо хлъзгав и мек на неочаквани места.
Главата на Хан потъна и той се нагълта с вода. Закашля се, почти паникьосан скочи на крака и отметна мократа коса от очите си. Опасяваше се да не го омагьосат, преди да успее да се защити.
Зад него някой така се заливаше от смях, че едвам проговори:
— С-С-Самотен ловец! Още е студено за п-плуване.
Завъртя се. Копаеща птица, братовчедка на Жарава, седеше в близката плитчина с полепнали по лицето ѝ тежки черни къдрици и мокра блуза, чиято фина материя бе станала почти прозрачна. Момичето му се усмихна безсрамно и плъзна поглед по тялото му.
Хан устоя на изкушението отново да се потопи в ледената вода. Лицето му пламна. Несъмнено бе почервеняло като домат. Цяла минута не можа да гъкне.
— Птица? — прошепна накрая унижен, сигурен, че дълго няма да се отърве от подигравки.
— Дали да не те прекръстим Птицелов — подразни го тя.
— Н-не — изпелтечи той с вдигнати ръце, сякаш да възпре нечие проклятие.
— Или Гмуркач? А защо не Червено лице? — продължи тя.
Само това му трябваше. Клановите имена непрестанно се меняха, докато човек не пораснеше и околните не го възприемат за зрял. Наричаха например бебето Среднощен ревльо, детето — Катерица, а възрастния — Хвърля камъни. Равнинците много се объркваха от тази традиция.
— Не — примоли ѝ се Хан. — Моля те, Птица…
— Ще те наричам както си искам — заяви Копаеща птица, стана и пое към брега. — Птицелов — реши тя. — Ще го знаем само аз и ти.
Хан остана безпомощен на мястото си, потопен до кръста в реката. Като се размисли, май тя се нуждаеше от ново име.
Той, Птица и Жарава бяха приятели откакто се помнеше. Всяка години, още от съвсем малък, майка му го изпращаше да летува в Морски борове. Тримата лагеруваха заедно, ловуваха заедно и водеха безкрайни битки срещу въображаеми врагове из Призрачните планини.
Най-напред учиха при стария майстор на лъковете в Ловния лагер и дружно роптаеха срещу изискването му сами да си направят лък, преди да се научат да стрелят. Хан придружаваше Птица, когато тя повали първата си сърна, а после горя от завист, докато и той не се похвали с първия си улов. След това тя му разкри тайната как да опушва месото, та да издържи цяла зима. По онова време бяха дванайсетгодишни.
С дни играеха на заек и вълк. Единият — заекът — не просто хукваше през гората, а се стараеше да отклони другите двама от дирите си: минаваше по скали, газеше с километри в някое речно корито, заобикаляше високопланинските лагери. Ако някой от вълците спипаше заека, двамата продължаваха заедно, докато и третият играч не ги откриеше.
Птица беше чудесен спътник. Намираше най-добрите места за лагеруване — закътани и лесни за отбраняване. Успяваше да стъкми огън дори сред буря и да открие дивеч на всякаква надморска височина. Много нощи бяха спали под едно одеяло, за да се топлят.
За пръв път тримата опитаха ябълково вино на пазара Падащи листа и той изми лицето на Птица, когато повърна от препиване.
Ала напоследък се чувстваше неловко в компанията ѝ, защото тя се беше променила. Отидеше ли в лагера, все я намираше в компанията на нейни връстнички. Хвърляха му дръзки погледи, скупчваха се и си шушукаха тайничко. При опит да я заговори момичета започваха да се кискат и да се ръчкат с лакти.
Някога улиците на Вехтошарника му принадлежаха и хоpaтa не смееха да му се пречкат. Беше се порадвал и на доста девойки — тъй или иначе господарят на улиците можеше да има всяка. Но поради една или друга причина тя все успяваше да го извади от равновесие. Навярно защото бе смущаващо добра във всичко.