— Това са глупости — отсъди Магрет и възобнови трескавата си дейност. — Не можете да се омъжите за магьосник. И много добре го знаят.
— Може и да го знаят, но това не ги спира. Извикали са дори проповедник, а след това ще ме водят в имението Соколово гнездо.
— Какво? — Магрет повиши глас и Раиса ѝ изшътка нервно.
— Мика е пред вратата. Чака ме.
Магрет впери поглед във вратата. На коридора продължаваше да се вихри оживен спор.
— Открай време не ги обичам аз тия магьосници. — Във вените на Магрет течеше кланова кръв, а с нея и вродената непоносимост към извечните им врагове. — Нали не обмисляте да тръгнете с него?
— Не. Ще избягам. От теб искам да го забавиш възможно по-дълго, за да набера преднина.
— Ваше Височество, не ми се нрави идеята да се спускате от балкона, ама хич. Ще си счупите врата.
— Има и друг изход. Зад гардероба. Ще видиш. — Раиса влезе в гардероба, грабна си ботушите, седна на пода и ги нахлузи.
— Оттук? — Магрет надникна в гардероба. — Тунел ли? — Раиса кимна утвърдително и Магрет продължи: — Бях чувала за тунел в тая част на замъка.
— Води до остъклената градина — уточни Раиса.
Очите на Магрет заискряха от гордост.
— Същата сте като нея — прошепна тя.
— Като коя?
— Като кралица Ханалеа. — Леко свенливо Магрет вдигна единия си ръкав и разкри вътрешната част на ръката си. Там имаше татуировка на вълк, виещ срещу изгряваща луна.
— Ти си Девица? — възкликна Раиса малко по-високо, отколкото възнамеряваше, и този път Магрет изшътка. Виещият вълк беше символът на Ханалеевите девици, мистериозен орден от жени, отдадени на паметта на кралицата воин.
— Да — потвърди гордо Магрет. — И нея искали да омъжат за магьосник, но тя не се дала. Заявила, че предпочита да си остане девица, вместо да се омъжи за демон.
„Я виж ти — учуди се Раиса. — Магрет имала тайна страна.“
— Къде ще отидете, Ваше Височество? Кралицата трябва да знае — каза Магрет.
— Ще узнае, спокойно — увери я Раиса. След кратко колебание добави: — Боя се, че лорд Баяр е омагьосал майка ми. Тя одобрява брака.
— Кръв и кости кралишки — изруга Магрет. — Негодник. Съмняваше ме този, много ме съмняваше. Все си мислех, че баща ви трябва да си стои у дома.
Очите на Раиса плувнаха в сълзи. Трогна се дълбоко от доверието на дойката си; нещо повече — старицата заставаше на нейна страна. Вече беше започнала да си мисли, че ще полудее.
— Трябват ли ви пари? — попита Магрет. — Имам малко спестявания.
Раиса целуна невероятната си дойка по бузата.
— Ще се справя. — Вдигна дюшека на леглото си и извади малка кадифена кесийка. — Запасът ми за спешни случаи — обясни тя. Говореше за парите, изкарани през лятото, докато работеше по пазарите. Но понеже принцесите не печелят нищо, ги скри, за да избегне излишни въпроси. Пъхна кинжала в ножницата на колана си и преметна дисагите през рамо.
Някой похлопа на вратата.
— Побързай, Рай… ъ, Ваше Височество — извика Мика. — Всички ни очакват.
— Я да мълчиш, Баяр младши — спеши го в отговор Магрет. — Стига си крякал в коридора като наквасен моряк! Принцесата ще е готова, когато е готова.
„Както е тръгнало, ще събудят целия дворец“, помисли си Раиса.
— Благодаря ти, Магрет. Тръгвам. Ако Мика почука отново, кажи, че още търсим колието ми. Когато загуби търпение и влезе, покажи колко си притеснена, защото съм се спуснала през балкона.
Магрет дръпна балдахина от леглото на Раиса и се зае да го къса на ивици.
— Ще направя стълба, за да го заблудя — съучастнически откликна тя.
Раиса грабна факлата от близката стенна поставка, влезе в дрешника и си запроправя път през коприна, сатен и кадифе. Плъзна панела встрани, пристъпи във влажния каменен проход и затвори след себе си. Молеше се Амон да я чака в градината. Но като знаеше късмета си, сигурно се беше отказал от плана им.
Хукна с всички сили, блъскайки лакти в каменните стени при всеки завой. Напрягаше слух да долови тропот на крака зад нея. Колко ли дълго Магрет щеше да задържи Мика? Щеше ли той да се хване на измислицата за балкона? Раиса изтръпна при мисълта някой да я преследва по тесния, лъкатушещ коридор.
Изкачването по стълбичката към градинския храм винаги беше страшно и трудно, а този път носеше и дисаги, които се блъскаха в тялото ѝ при всяко движение. Накрая достигна върха и побутна каменния капак.
За нейно огромно облекчение някой го повдигна от горната страна и го отмести. След това лицето на Амон изплува в отвора, изпито и мрачно.