— Къде се загуби? — попита той. — Започнах да си мисля, че си се прибрала и си легнала, без да ми кажеш.
„И въпреки това си останал да ме чакаш — помисли си Раиса с прилив на благодарност. — Слава на Създателката за Амон Бърн.“
Амон хвана ръцете ѝ, издърпа я през отвора и я настани до себе си на каменния под.
— Побърках се от тревога. Имах усещането, че… — Той преглътна тежко. — Е, както и да е. Какво става?
Раиса отвори уста и думите бликнаха в привидно хаотичен ред.
— Лорд Баяр е омагьосал кралицата. Не знам как. Имам чувството, че връзката им е нарушена. Разполага с таен запас от магически амулети, изработени преди Опустошението.
— Омагьосал е кралицата? — учуди се Амон. — Какво иска да…
— Иска да ме омъжи за Мика и да го направи крал — продължи Раиса. — Дори бяха извикали свещеник. Майка ми участва в заговора. Вече щях да съм венчана, ако не бях настояла първо да отскоча до стаята ми. Всеки момент ще разберат, че съм избягала. — Сграбчи ръцете му, сякаш възнамеряваше да го повлече със себе си. — Трябва да вървим. Веднага.
— Но…?
— Знам. Не ми е позволено да се омъжвам за магьосник. Баяр обаче не уважават старите закони. Прекалено много ги ограничават. Ще се наложи да изчезна от града, докато не намерим решение.
„Не само от града — добави тя наум. — От кралството.“ Не можеше да търси укритие при клановете. Това би разпалило война между родителите ѝ и би дало на Южняците повод да нападнат Превала.
Амон взе дисагите ѝ и ги преметна през рамо.
— Да вървим. Трябва да прекосим подвижния мост, преди да са вдигнали тревога.
Двамата затрополяха по стълбище след стълбище, вдигайки страшен шум в ранната утринна тишина. Сблъскаха се с няколко сънливи слуги и Раиса всеки път извръщаше лице с надеждата да не я разпознаят. В противен случай несъмнено щяха да плъзнат слухове — на сутринта след дебютантското ѝ тържество принцесата-наследница се промъквала през задни коридорчета в компанията на войник. Баяр тутакси щяха да разберат измишльотината за бягството през балкона и за съучастничеството с Амон Бърн. Не искаше Амон да си навлече гнева на Баяр, но се радваше, че е до нея.
Тревогите ѝ се оказаха напразни. И този път никой не разпозна принцесата-наследница в панталони и туника.
На приземния етаж коридорите бяха по-широки и по-оживени. Независимо че нервите на Раиса направо пламтяха, двамата продължиха ходом, за да не привличат внимание. Прекосиха Главната зала, където просителите вече се събираха с надежда кралицата да ги изслуша.
После минаха под вдигнатата решетка на грамадната сводеста порта, а оттам — към подвижния мост. Раиса се поотдръпна от Амон, за да не личи, че са заедно. Сама приличаше на жена от клановете, дошла да донесе нещо в двореца, а Амон — войник, запътил се към поста си.
Намираха се по средата на моста, когато чуха екота на камбани и крясъците на дежурните стражи. Решетката на портата се спусна с пронизително металическо скриптене и се стовари на земята.
„Разбрали са, че съм избягала“, прецени Раиса.
Стражите, шляещи се в другия край на моста, ги загледаха с любопитство.
— Ефрейтор Бърн! — провикна се единият към Амон. — Какво става?
— Сигурно някой беден селянин е откраднал самун хляб от тържеството на принцесата — забели очи Амон.
Войникът се засмя.
— Определено са се впрегнали за нещо — съгласи се той и отправи поглед към двореца.
— Фукат се пред Южняците, това е — увери го Амон, без да забавя крачка. — А на мен ми стига толкова работа за тази вечер.
Слязоха от моста и Амон дръпна Раиса настрани, към казармите и конюшнята, разположени на речния бряг.
— Да минем през конюшнята — предложи той. — Ще ни трябват коне.
Тъкмо прекосяваха двора на конюшнята, когато Раиса чу стремглав тропот на копита по калдъръм. Амон я избута зад гърба си и извади меча си.
Двама ездача влетяха в двора и спряха конете си точно пред вратите на конюшнята.
— Раиса? — Първият скочи на земята. Беше потен и оплискан с кръв. Едната му ръка беше увита с кърпа, по бузите му бе набола брада. Той грабна Раиса в прегръдките си. — Раиса, слава на Създателката.
Баща ѝ.
Внезапна радост, изненада и уплаха изпълниха сърцето ѝ до степен да се пръсне всеки момент.
— Татко! Ранен си! Какво ти се е случило? Къде се загуби?
— Благодарение на капитан Бърн не пострадах и по-тежко — обясни Авърил, кимвайки към другия ездач. — Попаднахме на засада западно от Варовикови чукари. Десетима въоръжени мъже. Идваха да ни убият, но капитан Бърн като че ли има трето око. Усети нападателите ни, преди да са ни обградили.