Дворецът тънеше в тих хаос, ако подобно нещо съществува. Новината за изчезването на Раиса пак се пазеше в тайна, но този път от самата кралица, Гвардията и кабинета ѝ. По всяка вероятност кралица Мариана нямаше особено желание да обяви на всеослушание, че е направила опит да омъжи принцесата-наследница за магьосник и тя го е зарязала пред олтара.
Гвардията се впусна да претърсва цялото кралство за следи от блудната принцеса. В една от срещите с малцината членове на кабинета кралица Мариана изрази тревога да не би същите кръвожадни бандити, нападнали Авърил и Едън Бърн, да са отвлекли и принцесата. Раиса научи от баща си, че кралицата е притеснена, а Мелани е направо неутешима. Измъчваше я гузна съвест, но мисълта, че вече можеше да е омъжена за Мика Баяр, я притъпяваше значително. Зарадва я да чуе, че Гаван Баяр изглеждал готов да изпепели някой; навярно просто не му се намираше подходяща мишена.
В Призрачните планини есента настъпваше рано, а във въздуха вече се долавяше наближаването ѝ. Листата на трепетликите танцуваха със северния ветрец и златистите им проблясъци повдигаха духа ѝ. Откакто се върна в кралския двор, се чувстваше като агне в кошара, безмилостно тласкано по тясната струга към място, където не иска да попада.
Сега за пръв път в живота си напускаше Превала и се спускаше към непознатите равнини отвъд границата. Напълно съзнаваше в колко критична ситуация е изпаднала; знаеше, че поема голям риск, но нямаше търпение да се измъкне от затвора на дворцовия живот. В Одънов брод несъмнено щеше да научи повече, отколкото под покрива на своя дом. Отново се спускаше в приключения с Амон, но вече с нов Амон, пo-интригуващ от предишния, носещ със себе си друг вид рискове.
„Кой знае какво ме очаква“, помисли си тя с приятно чувство в душата.
Амон се държа учудващо сдържано и делово по време на престоя им в лагера Демонаи. Прекараха безкрайни часове в срещи с Елена и Авърил. В свободното им време Амон я обучаваше да борави с меч — оръжие, което планинските кланове не използваха. Изправяше раменете ѝ и притискаше кръста ѝ, за да подобри стойката ù; обгръщаше я с ръце иззад гърба ѝ, стискайки лактите и китките ѝ, за да коригира замаха ѝ — но изпълняваше всичко това без страст, сякаш обяздваше кон.
В някои дни ѝ се струваше също толкова суров, резервиран и неемоционален, колкото и баща ѝ.
Раиса ежедневно се подлагаше на тежки тренировъчни двубои със Сивите вълци, докато Амон стоеше отстрани и крещеше: „Вдигни го! Вдигни върха! Не го допускай до себе си! Движи се! Движи си краката!“. Но каква вина имаше тя, че всички други имаха по-дълги ръце и крака? Упражняваше се, докато раменете ѝ откажеха, после се стоварваше изтощена на леглото си.
Изтощението обаче не беше единствената пречка за романтичните им отношения. Раиса имаше чувството, че Амон нарочно избягва да остава насаме с нея. Ала тя беше оптимист по природа. В последно време може и да не си бяха разменяли целувки, но кой знаеше какво крие бъдещето.
Сякаш призован от мислите ѝ, Амон, с разрошена от лекия ветрец коса, доближи коня си до нейния.
— Смятам да не спираме, за да стигнем Западна порта преди мръкнало. Ще обядваме по седлата. Не искам да привличаме излишно внимание с поява посред нощ.
— Тъй вярно, сър — отвърна Раиса, все още непривикнала с мисълта, че трябваше да се обръща към него като към свой командващ. А Амон сякаш извличаше злорадо удоволствие от възможността да се разпорежда с нея.
При Западна порта Раиса щеше да изпробва за пръв път маскировката си. Несъмнено щяха да я издирват при границата с Тамрон. Тази идея едновременно я вълнуваше и плашеше.
Тя се приведе към врата на кобилата си и я пришпори до лек галоп.
Почти в същия момент, на стотици километри източно, Хан Алистър и Жарава напуснаха Морски борове, яхнали два от дребните, яки планински коне, отглеждани по клановете. Тръгнаха, без да се сбогуват с никого, почти крадешком, във време, известно само на покровителите им от клана. Можеха да се отправят на запад, към Треперещите блата, или на юг, през Тамрон, но по тези маршрути щяха да минат край лагера Демонаи и воините, ревностни противници на мисията им.
Затова решиха да поемат на юг. Предпочетоха да рискуват среща със скитащи разбойници и нескончаемата война в Ардън, отколкото с демонайските воини на тяхна земя. Разумен ход.