А в клановете истории се разказваха непрекъснато. Истории за събития, случили се преди хиляди години. Хан не се уморяваше да ги слуша отново и отново. Да слушаш позната история от миналото на клана, беше равносилно да се пъхнеш през студена нощ в собственото си легло с пълен тумбак и с увереността, че ще се събудиш на същото сигурно място.
Птица пусна едната му ръка и взе другата. Пръстите ѝ бяха топли и хлъзгави от сапуна.
— Тези символи все имат някакво значение — отбеляза тя и потупа гривната с показалеца си. — Ако се научиш как да ги използваш, сигурно би могъл… знам ли… да хвърляш огнени кълба с дланите си.
Хан пък си мислеше, че по тази логика би могъл да хвърля огнени кълба и със задните си части:
— Струват ми се дело на клана, но Върба не знае значението на символите — обясни Хан. — А щом тя не знае, значи никой не знае.
Птица най-сетне се отказа от темата. Изплакна ръцетe и китките му и ги подсуши с края на полата си. После извади малко бурканче от джоба си, махна капачката му и намаза с нещо среброто.
Хан опита да изтръгне ръката си, но тя я държеше здраво.
— Какво е това? — попита подозрително той.
— Гланц — отговори тя и започна да търка среброто със суха кърпа. Търка, докато не засия. Същото направи и с другата му гривна. Хан не се съпротивляваше, макар в последно време да не желаеше да привлича внимание към гривните си.
— Ще дойдеш ли на събора по случай смяната на името ми? — попита ненадейно Птица, без да откъсва очи от работата си.
Въпросът ѝ го изненада.
— Ами, да, как иначе? Стига да съм поканен. — Дори не му беше минало през ума, че няма да е. Семейството на Птица се ползваше с авторитет сред клановете, защото тя беше племенница на матриархката на Морски борове. Тържеството по случай пълнолетието ѝ щеше да бъде грандиозно и Хан го очакваше с нетърпение.
Тя кимна отривисто.
— Хубаво.
— Но дотогава остава цял месец, нали? — За Хан месецът представляваше цяла вечност. Всичко можеше да се случи за един месец. Нямаше навика да си прави планове за повече от ден-два напред.
Тя кимна отново.
— Ще е на шестнайсетия ми преимен ден.
Накрая Птица пусна ръцете му и сложи своите в скута си. Извади босите си стъпала изпод полите си и ги заоглежда. На малкото пръстче на десния ѝ крак имаше сребърно пръстенче.
— Избра ли си призвание? — попита Хан.
До навършване на шестнайсетгодишна възраст момчетата и момичетата от клановете имаха задължението да усвоят всички видове умения и занаяти — от ловуване, следотърсачество, пасене на стада и боравене с оръжия до тъкане, ковачество, лечителство и пеене.
Навършеха ли шестнайсет години, оповестяваха призванието си и започваха да чиракуват. Всеки трябваше да си има занаят, независимо че в клана понятието носеше доста по-гъвкаво значение, отколкото в градовете.
Тук дори разказвачеството се считаше за занаят.
Хан осъзна, че Птица още не му е дала отговор и повтори въпроса.
— Избра ли си занаят?
Птица вдигна очи към него.
— Ще бъда воин — обяви тя и впери нетрепващ поглед в него, сякаш го предизвикваше да възрази.
— Воин! — примигна насреща ѝ и смотолеви: — Какво мисли Върба по въпроса?
— Още не знае — отвърна Птица и заби пръстите на краката си в килима. — Не ѝ казвай.
„Върба едва ли ще одобри“, помисли си Хан. Понеже си няма своя дъщеря, вероятно се надяваше Птица да наследи ролята ѝ на матриархка и лечителка на клана, макар и да не беше от най-грижовните.
— Колко воини са му нужни на Морски борове? — попита Хан.
— Искам да се преместя в Демонаи — обяви Птица с превити рамене.
— Сериозно?
Птица се целеше нависоко. Воините на Демонаи бяха легендарни бойци и ловци. Говореше се, че със седмици можели да оцелеят в гората само на вятър, дъжд и слънчева светлина; че един демонайски воин се равнявал на сто войника.
Хан обаче ги смяташе за високомерни, саможиви същества, които никога не се усмихват и си придават вид на хора, посветени в тайни, каквито простосмъртните не са достойни да узнаят.
— И с кого ще се сражаваш? — поинтересува се Хан. — Така де, тук, в планината, от години не сме воювали.
Птица се подразни от вялата му реакция.
— На юг се лее предостатъчно кръв — възрази тя. — Купища бежанци се струпват в планината. Съвсем не е изключено Войната да се пренесе и тук. — Звучеше сякаш едва ли не се надява да стане така.