В хаоса след Опустошението Ардън, Тамрон и Мечо гърло се отцепиха от Превала. Сега Равнините на юг тънеха в неспирна гражданска война. Бащата на Хан постъпи в армията като наемен войник и замина на юг, където намери смъртта си. Но в северните райони от цяло хилядолетие цареше мир.
— Върба се тревожи — продължи Птица. — Някои магьосници роптаели, защото предците им се отказали твърде лесно от властта и идвало време да си я върнат. Смятали, че кралете магьосници можели да ни защитят от набезите на Юга. — Поклати глава погнусена. — Колко кратка е хорската памет.
— Минали са хиляда години — припомни ѝ Хан и в замяна получи неодобрителна физиономия. — А и кралица Мариана няма да допусне подобно нещо — добави той. — Hито пък висшият магьосник.
— Говори се, че кралицата не си тежала твърде на мястото — обясни Птица. — За разлика от предшественичките ѝ. Според някои магьосниците набирали твърде голяма мощ.
Хан се зачуди кои ли са тези „някои“ с многобройните им теории.
— Добре де, но не те ли е страх от риска да загинеш на бойното поле? — Замисли се за баща си — колко различен щеше да е животът му, ако беше жив.
Птица изсумтя презрително.
— Значи първо ми обясняваш, че нямало да има война, а после ме предупреждаваш за риска да ме убият.
В интерес на истината, Хан не се съмняваше, че Птица би станала ненадминат воин. Дори с несравнимо по-малката си физическа сила от него, беше по-добра с лъка; по-добра в горското ориентиране; по-добра в следотърсачеството. С един поглед откриваше скритите сърни дори в силно пресечен терен. Надминаваше го и в предвиждането на вражеските ходове. Цял живот го надхитряше в игрите.
А от всичко най-много обичаше да дебне из засада.
Той вдигна поглед — тя го гледаше, жадна за отговор.
— Oт теб ще стане велик воин, Копаеща птица — заяви Хан с широка усмивка. — Чудесно. Правилно решение си взела. — Взе ръката ѝ и я стисна.
Птица засия от радост, едвам сдържаше сълзите си, а Хан се изуми, че одобрението му значи толкова много за нея. Още пo-изумен остана, когато се приведе към него и го целуна по устните.
После стана, взе легена и се пъхна между завесите.
— Птица! — провикна се Хан след нея. Щом беше в настроение за целувки, той с удоволствие щеше да ѝ угоди. Но докато думата се отлепи от устните му, нея вече я нямаше.
Хан се върна в общата шатра. Птица я нямаше там, но Върба и Жарава седяха коляно до коляно на пода и разговаряха. Ако не се караха, то поне бяха на път да го сторят. Хан заотстъпва смутено назад, защото не искаше да ги прекъсва. Чуваше обаче разговора им и от другото помещение. А и ги виждаше, ако леко открехнеше завесата.
— И какво? Да си стоя кротко, докато онези опожаряват планината ли? — Гласът на Жарава трепереше от гняв. — Не съм страхливец.
Хан се смая. Никой не смееше да говори така на Върба.
— Просто не бива да забравяш, че си само на шестнайсет — отвърна кротко Върба. — Използвай разсъдъка си. Не е имало смисъл да им се опълчваш. Какво постигна? Смелостта ти потуши ли огъня?
Безмълвен, Жарава продължи да я гледа яростно.
Тя протегна ръка и го погали по бузата.
— Последвай моя пример, Жарава, не си го слагай присърце — посъветва го ласкаво тя. — Това не е в природата ти. Злобата срещу магьосниците ще ти навлече само беди.
— Бяха почти наши връстници — продължи да упорства Жарава. — Нали уж казваше, че магьосниците трябвало да навършат шестнайсет, за да ги допуснат в Одънов брод? И не им било позволено да използват магия, докато не преминели обучението?
— Какво им е позволено и какво правят са две съвършено различни неща — уточни Върба. Стана, отиде при тъкачния стан и се залови с чергата. — Кои бяха? Познаваш ли ги?
— Единият се казваше Мика. Мика Баяр.
Върба седеше с гръб към Жарава и с лице към Хан, затова той видя как кръвта се изцеди от лицето ѝ, като чу името.
— Сигурен ли си? — попита тя, без да се обръща.
— Ами, да, напълно. — Жарава звучеше объркано, изглежда доловил нещо в гласа ѝ. — Защо питаш?
— Той е от рода Соколово гнездо, могъщо магьосническо семейство — обясни Върба. — Не бива да му се изпречваш на пътя. Попита ли за името ти?
Жарава вирна гордо брадичка.
— Представих им се: Жарава от лагера Морски борове. — Той се поколеба. — Но той ме нарече Хейдън.
Върба затвори очи и поклати леко глава. Следващите ѝ думи изненадаха Хан.
— А Самотен ловец? Той обади ли се? Знаят ли и неговото име?
Жарава килна умислено глава.
— Май не — отвърна. — Не си спомням дали се представи. — Позасмя се. — Пък и едва ли си спомнят нещо друго за него, освен стрелата му, насочена към черните им магьоснически сърца.