Легендите разказваха, че в бурни нощи духът на Ханалеа се явявал на прозореца с протегнати напред ръце и разпуснати коси и стенел за Алгер Ватерлоу.
„Ама че глупост — мислеше си Раиса. — Кой би чакал демон на прозореца си, камо ли да стене името му нощем?“
Най-сетне майка ѝ склони и дърводелците разбиха барикадата. Откриха покои, застинали във времето, сякаш предишната им обитателка е възнамерявала да се върне. Покривала бранеха мебелите от ярката слънчева светлина, която нахлуваше през запрашените прозорци. След хилядолетния си сън тапицериите бяха запазили учудващо живи цветовете си.
Вещите на последната обитателка си стояха както ги беше оставила. От лавица в ъгъла надничаше облечена в старовремска рокля кукла. Главата ѝ беше порцеланова, с безучастни сини очи и дълги светложълти къдрици. Изпоядени от мишките гребени и четки за коса покриваха тоалетната масичка, а пред сребърното огледало бяха наредени кристални флакончета за парфюм с отдавна изпарило се съдържание.
В дрешника висяха рокли от отминала епоха, ушити за високо, стройно момиче с много тънка талия. Някои от платовете се разпаднаха под въодушевените пръсти на Раиса.
Релефни изображения на вълци красяха каменната фасада на камината. Рафтове с книги покриваха стените на предните стаи. Още книги бяха струпани върху нощното шкафче. Повечето от четивата в спалнята имаха романтично съдържание: истории за рицари, воини и кралици, написани на архаичен долски език. В предните стаи бяха подредени биографии и политически трактати, включително „История на високопланинските кланове“ и първото издание на „Закони и владетели на съвременната епоха“ от Адра ана’Дориа. Точно по онова време и Раиса се мъчеше с нея под зоркото око на учителите.
Независимо от легендата за Ханалеа, покоите безспорно бяха обитавани от младо момиче, навярно принцеса. Навярно беше починала, размишляваше Раиса, и родителите ѝ бяха запазили стаята непокътната, като своеобразен храм. Мисълта ѝ донесе приятна тръпка.
Жилището се намираше в една от кулите, затова беше по-малко от първоначално предвиденото за нея. Но благодарение на гледката от три страни към града и планината Раиса го намираше за по-просторно.
Избута леглото между прозорците и когато валеше сняг, се чувстваше като вълшебната принцеса от снежното кълбо, което баща ѝ донесе за нея от Тамрон преди няколко години. В ясни нощи допираше лице до стъклото и си представяше, че кръжи сред звездите на борда на крилат кораб.
И най-хубавото — в един от килерите намери скрита плъзгаща се врата към таен проход, лъкатушещ между стените с километри. Накрая стигаше до стълбище към солариума на покрива — остъклена градина, най-любимото място на Раиса в целия замък, макар и занемарена до неузнаваемост.
Влезе в покоите си и завари Магрет Грей, дойката си, да я чака вътре. Магрет имаше гигантски размери и на височина, и на ширина, а в скута ѝ биха се побрали няколко деца.
Вече не ѝ беше дойка, естествено, но още упражняваше неписана власт, резултат от дългите години, когато бе сменяла кралски пелени, чистила кралски уши и дори шляпала кралски задни части. Ваната върху малката пещ вече изпускаше пара, а на леглото чисти долни дрехи чакаха Раиса.
— Ваше Височество! — възкликна втрещено Магрет. — Изглеждате ужасно. Принцеса Мелани ме уверяваше, че сте в по-лошо състояние от нея, но не ѝ повярвах. Дължа извинение на младата дама.
„Разбира се — помисли си Раиса. — Ако някога настъпи ден Мелани да пакости повече от мен, сама ще си прережа гърлото.“
Погледът на Раиса попадна върху сребърния поднос до вратата, където Магрет обикновено оставяше послания, писма и картички. С наближаването на шестнайсетия ѝ рожден ден ухажорите бяха започнали да кръжат наоколо като мухи край мърша. Всеки божи ден получаваше поне по пет-шест скъпи подаръка — бижута или цветя, огледала и тоалетни принадлежности, вази и произведения на изкуството, наред с десетки покани и писма върху луксозни релефни листове, повечето изпълнени с обяснения в безсмъртна любов и отдаденост или предложения, някои любезни, други — направо неприлични.
Част от подаръците бяха твърде скъпи, за да ги приеме. Пиратски принц от отсрещния бряг на Индио ѝ изпрати изящен макет на кораба, който щял да ѝ построи, за да отплава с него. Вместо Раиса отговори деловодецът на кралицата и вежливо отклони поканата.
Все пак Раиса си запази макета. Обичаше да го пуска в градинското езерце в градината.