— Просто не си прави труда. И аз съм отраснала в кралския двор, ако не знаеш. — Отпусна глава върху гърдите му и усети топлината им през плата, дочу туптенето на сърцето му. Потанцуваха безмълвно няколко секунди. — Значи заминаваш за Одънов брод през есента?
Мика кимна с посърнала усмивка.
— Иска ми се да замина още сега. Магьосниците трябва да започват обучението си на тринайсет, като войниците.
Мика щеше да посещава академията Мистверк, школата за магьосници в Одънов брод. Там се намираха половин дузина академии, струпани по бреговете на река Тамрон, граница между Тамрон и Ардън.
„Трябва да има и училище за бъдещи кралици — помисли си Раиса, — където да те учат на по-полезни неща от етикет на хранене и вежливи маниери.“
— Клановете смятат, че е опасно да се дава магия в ръцете на млади магьосници — каза Раиса.
Мика направи физиономия.
— Клановете трябва да се поотпуснат. Баща ти е техен потомък, знам, но не разбирам защо настояват всичко да си стои непроменено. Застинали сме във времето, сякаш изкупуваме древен грях, за който никой друг не си спомня.
Раиса го изгледа.
— Aз знам защо е така. След Опустошението клановете ни укрепиха. Законите на Наеминг са призвани, за да предотвратят подобна катастрофа в бъдеще. — Тя замълча, но не се сдържа и добави: — Не си ли го учил в училище?
Мика махна с ръка.
— Животът ни дава предостатъчно уроци. И по тази причина смятам за редно да ни дават амулетите с раждането, та да започнем обучението си възможно най-рано.
— Няма да го направят заради Краля демон.
Музиката замлъкна и двамата плавно спряха танца си.
Мика я хвана за лактите и впери поглед в лицето ѝ.
— Какво за Краля демон? — попита той.
— Ами, казват, че Кралят демон бил нещо като феномен — поясни тя. — Започнал да се занимава с магьосничество — и с Тъмната магия — в много ранна възраст. И това опропастило съзнанието му.
— Мммм. Така се говори в клановете.
Стотици пъти бяха спорили по тази тема, макар и облечена в различни думи.
— Така се говори, защото е истина, Мика. Алгер Ватерлоу е бил безумец. Всеки, способен на такова нещо…
Мика поклати леко глава, втренчил очи в нейните.
— А ако всичко е измислица?
— Измислица? — Раиса повиши глас и с усилие го сниши. — Не ми казвай, че си се присъединил към Ревизионистите.
— Помисли колко изгодна за клановете е тази история, Раиса — призова я Мика с нисък, умолителен тон. — Магьосниците носят на плещите си цялата вина и се боят да използват вродените си умения. Клановете държат в ръцете си предметите, без които не могат да впрегнат магическите си сили. Кралското семейство е принудено да играе по свирката им.
— Разбира се, че клановете ще се разпореждат с амулетите и талисманите — натърти Раиса. — Все пак те ги правят. Именно разделението на властта между зелената и висшата магия ни е опазило толкова години.
Мика понижи глас още повече.
— Моля те, Раиса. Само ме изслушай. Кой знае дали Опустошението наистина се е случило? И дали магьосниците наистина са били виновни за него?
Тя зяпна насреща му и Мика врътна очи.
— Забрави. Ела с мен. — Хвана я за лакътя и я поведе към една от остъклените ниши с изглед към сияещия град.
Плъзна пръсти по лицето ѝ и я целуна, първо леко, после с повече страст. Както обикновено, Мика отклоняваше вниманието ѝ към нещо, в което постигаха единодушие. Повечето им спорове приключваха по този начин.
Пулсът на Раиса се ускори и тя започна да се задъхва. Толкова лесно щеше да е просто да се отдаде на магията му, но още не беше приключила с разговора им.
Отдръпна се внимателно от него и обърна поглед към града. Той блещукаше под тях, съвършен от такова разстояние.
— От баща си ли чу тази теория за Опустошението? Така ли мисли висшият магьосник?
— Баща ми няма нищо общо с това — увери я Мика. — Имам си свои виждания, да ти кажа. Просто… — Сложи ръце върху раменете ѝ и по пръстите му пробяга магическа мощ. — Раиса, ще ми се да можехме…
Прекъсна го нарастващият шум откъм трапезарията. Оркестърът премина плавно към „Марш на кралиците“. Раиса и Мика надникнаха към вътрешността на помещението точно навреме, за да видят как кралица Мариана прекосява стаята, хванала под ръка Гаван Баяр, а танцьорите им правят път, изпълнявайки реверанси и поклони. Зад тях, предвождани от Едън Бърн, крачеха кралските гвардейци, величествени в униформите си с емблеми на Сивия вълк.
Раиса се намръщи, като видя майка си да върви с тържествена походка ръка в ръка с напетия повелител на Магьосническия съвет. Надникна към Елена Демонаи, която също гледаше с видимо неодобрение по каменното си лице, и въздъхна. Лорд Баяр може и да беше герой, но все пак… Злите езици в кралския двор и бездруго вилнееха.