Матю го изгледа подозрително, бръкна под грамадното си шкембе и си извади кесията. Взе една монета, сложи я в ръката на Хан и затвори пръстите му върху нея. Принцеска монета, ако съдеше по формата и теглото ѝ; на улицата я наричаха „девойче“.
— Защо не поговориш с него? Да го убедиш да ми праща повечко бутилки?
— Е, ще пробвам, но той си има доста дългогодишни клиенти и… знаеш как е. — Хан сви рамене. Беше мярнал чиния с месни питки на бюфета. Сестра му Мари обожаваше месни питки. — Ъ… Матю. Имаш ли някакви планове за онези питки?
На тръгване от „Бъчвата и короната“ Хан си свирукаше доволно, забогатял с едно девойче и четири увити в кърпа свински питки. Май все пак се очертаваше хубав ден.
Свърна по улица „Тухларска“ и се отправи към моста над Притулените води. Оттам щеше да стигне до Вехтошарника. Почти се озова на мястото, когато тясната уличка притъмня, сякаш пред слънцето се изпречи облак.
Погледна напред и видя, че две едри тела заприщват изхода на уличката.
Познат глас отекна между каменните сгради от двете му страни.
— Я виж ти, какво си имаме тук? Вехтошар на наша земя?
Оглозгани кости. Беше Шив Конър и Южняците му.
Хан се завъртя с намерението да хукне в обратна посока, но двама Южняци препречваха и този изход. Ясно, не се срещаха случайно. Бяха го издебнали, умишлено избирайки това място.
Огледа се — общо бяха шестима Южняци — четири момчета и две момичета — от година-две по-малки от Хан до година по-големи. Нямаше начин нито как да им се изплъзне от тясната уличка, нито как да защитава гърба си. Това бе знак на уважение, признание на славата му в Южен мост.
И така можеше да погледне на положението.
Едно време щеше да си е осигурил нужните секунди. Изобщо нямаше да допусне подобна засада.
Хрумна му да обясни, че вече не е с Вехтошарите, но така щяха да го вземат за лесна плячка, човек без подкрепление и собствена територия.
Напипа дръжката на ножа си и го извади от канията, макар и да си даваше сметка колко е безсмислено. Истински късмет щеше да бъде, ако му се разминеше само с грабеж и побой.
Опря гръб на една от каменните стени.
— Само минавам — обяви той и вирна брадичка симулирайки увереност, каквато всъщност не изпитваше. — Не искам да засегна никой.
— Така ли било? Аз пък виждам нещата другояче, Гривник.
Шив и тайфата му образуваха широк полукръг около Хан. Главатарят беше рижав и синеок, с бледо, голобрадо лице като на госпожичка, белязано единствено от лилавия бандитски символ на дясната му буза и стар белег, провлачил ъгълчето на лявото му око надолу. Шив, скромен на ръст, бе не по-голям на години от Хан. Издигна се благодарение на ловкостта си с ножа и готовността да изтръгне сърцето ти, докато спиш. И по всяко друго време. Пълната липса на съвест му придаваше абсолютна сила.
Острието на ножа му проблесна на светлината, която се процеждаше откъм главната улица. Ръцете му бяха осеяни с белези — войниците го бяха нашарили с отличителните знаци на всеки крадец, преди да поумнее. В цял Южен мост нямаше пo-чевръст с ножа от него. За единствен достоен съперник от Вехтошарника минаваше Кат Тайбърн, момиче, станало главатарка на Вехтошарите след Хан.
— Търгувал си в Южен мост. Искаме дял от печалбата. Знаеш правилата — рече Шив. Останалите Южняци скочиха напред с ехидни усмивки.
— Виж к’во, не нося мангизите — увери го Хан на някогашния си уличен жаргон. — Кой би ми се доверил? Само разнасям стоката. Те сами си оправят сметките.
— Тогава стока — предложи Шив и Южняците закимаха оживено. Все едно Шив би споделил плячката с тях.
Хан съсредоточи погледа си върху ножа на Шив, нагласяйки стойката си според движенията му.
— Лушъс не ми плаща нито тарифа, нито рушвети. А преметна ли някой със стоката, изхвърчам.
— Добре дошло ще ми е — ухили се Шив. — Тогава някой ще трябва да поеме твоята работа. Не виждам защо да не сме ние.
„Да бе, да — помисли си Хан. — Само дето Лушъс не би се хванал с кой да е.“ Но моментът не беше подходящ за подобни коментари.
— Добре — отговори неохотно, сякаш едва склони. — Ще говоря с него и ще опитам да те уредя.
— Умник — продължи да се хили Шив.
Това явно беше сигнал, защото ненадейно всичко се скупчиха около него. Ножът на Шив политна към лицето му, Хан успя да го парира, ала Южняците от двете му страни го сграбчиха за ръцете и заблъскаха китката му в стената, докато не изпусна ножа. Тогава едно от по-големите момчета, наглед от Южен остров, започна да блъска и главата му в стената. Хан съобрази, че ако островитянинът продължи в този дух, с него е свършено. Затова се свлече на земята и го повлече със себе си. Шив го зарита свирепо в ребрата, друг го фрасна в лицето. Силно, но не смъртоносно.