„Можеше да е и по-зле“, каза си Хан. Ребрата си щеше да увие със стегната превръзка, а като че ли нямаше друго счупено. Не му се намираха пари за доктори, затова всичко счупено си оставаше счупено и евентуално зарастваше както му падне. Така стояха нещата във Вехтошарника. Ако имаше сили, можеше, естествено, отново да изкачи Ханалеа и да се остави в ръцете на Върба.
Спря при кладенеца в края на улицата и обля главата си с вода, за да отмие кръвта, доколкото беше възможно, после разреса косата си с пръсти. Не искаше да уплаши Мари.
През цялото време паметта му стъпваше на пръсти около случката на улица „Тухларска“. Дали не се заблуждаваше? Все пак го бяха ударили по главата. Но бе готов да се закълне, че амулетът избухна при допира на Шив. Точно както го предупреди Баяр.
Усещаше прокобното тегло на вещерската дрънкулка в торбата си. Вероятно Жарава имаше право. Май трябваше да зарови амулета още тогава. Но истината беше, че ако не го носеше със себе си, щеше да е в сериозна беда. Дори мъртъв.
„Ха! — помисли си той. — Не се самозалъгвай. И бездруго си в сериозна беда.“
Стигна до конюшнята в края на улицата. Вече нямаше как да отлага неизбежното. Влезе вътре и подуши въздуха за проба. Не миришеше на вечеря. Вместо това вонеше на конски тор, влажна слама и загрели коне. Утре трябваше да изрине. Ако изобщо успееше да стане от леглото.
Няколко коне подадоха глава от отделенията си и изцвилиха за поздрав, просейки лакомства.
— Съжалявам — прошепна той, — не нося нищо. — Изкачи с мъка старото каменно стълбище към стаята, която делеше с майка си и седемгодишната си сестра. Открехна леко вратата. Очите му по навик обиколиха набързо помещението, за да засекат евентуална опасност, преди да го е връхлетяла. Беше хладно и тъмно, защото огънят вече догаряше. От майка му нямаше и следа.
Мари лежеше на сламеника до огнището, но явно беше будна, защото главата ѝ се надигна веднага щом Хан влезе през вратата. Усмихна му се до уши и скочи към него. Уви кльощавите си ръчички около краката му и зарови лице в корема му.
— Хан! Къде се губиш? Така се притеснихме!
— Вече трябваше да спиш. — Потупа я неловко по гърба, загледан в рошавата ѝ пясъчноруса коса. — Къде е мама?
— Тръгна да те търси. — Зъбите на Мари тракаха от страх или студ. Върна се в леглото си до огъня и загърна мършавите си раменца с протрито одеяло. Беше толкова слаба, че нямаше какво да я топли. — В лошо настроение е. Уплашихме се да не ти се е случило нещо.
„Оглозгани кости“, изруга гузно наум Хан.
— Кога излезе?
— От сутринта излиза няколко пъти.
— Вечеряла ли си?
Малката се поколеба — явно обмисляше дали да не го излъже, но накрая поклати глава.
— Мама сигурно ще донесе нещичко.
Хан стисна устни, за да попречи на мислите си да се излеят навън. Доверието на Мари му беше скъпоценно като мечта, с която не иска да се разделя. Във Вехтошарника единствено тя вярваше в него.
Той отиде до камината, взе съчка от чезнещите им запаси и я сложи в огъня. После седна на тънкия дюшек до сестра си и извърна лице от светлината на пламъците.
— Аз съм виновен, че нямаш нищо за ядене — призна той. — Трябваше да се прибера по-рано. Обещах на мама да ти донеса нещо. — Бръкна в джоба си и извади кърпата с месните питки. Разви ги и подаде едната на Мари.
Момиченцето ококори сините си очи. Постави питката върху дланта си и погледна с надежда брат си.
— Колко от нея ми се полага?
Хан сви рамене смутено.
— Цялата. Нося и за двама ни с мама.
— О! — Мари разкъса питката, излапа я гладно и накрая си облиза пръстите. Беше омазала цялата си уста с вкусния, ароматен сос и прокара език по устните си, за да събере и последната капчица.
На Хан му се прииска да се върне в онези години, когато една месна питка можеше да го направи толкова щастлив.
Подаде ѝ още една, но докато я вземаше от ръцете му, момиченцето впери поглед в него.
— Какво се е случило с лицето ти? Цялото е подпухнало. — Протегна ръчичка и го докосна сякаш пипа крехка яйчена черупка. — Започва да посинява.
В този момент Хан дочу уморено троп-троп-троп по стълбите — знак, че майка му се прибира. Стана бавно и опря гръб о стената, за да се скрие в сенките. След секунда вратата се отвори с трясък.
Майка му застана на прага с рамене, трайно превити от цял живот злополучия. За изненада на Хан носеше новото му палто, което си купи от пазара преди седмица-две с мисълта, че ще му е от полза през идната зима. На нея ѝ беше голямо — влачеше се по земята. Около врата си бе увила дълъг шал. Майка му носеше купища дрехи дори в топло време — служеха ѝ вместо броня.