Тя разви шала и дългата ѝ плитка от светла коса се изхлузи. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове и изглеждаше по-сломена от обикновено. Беше млада — бе родила Хан на възраст, не по-голяма от неговата сега — но изглеждаше състарена.
— Не можах да го намеря, Мари — рече тя с пресекващ глас. Сълзите по бузите ѝ смаяха Хан. — Търсих къде ли не, разпитвах наляво и надясно. Дори отидох при гвардията, а те ми се изсмяха. Сигурно бил в затвора, където му било мястото. Или бил мъртъв. — Подсмъркна и избърса лицето си с ръкав.
— Ъм, мамо… — запъна се Мари и погледна към Хан.
— Все му разправях да не се шляе по улиците, да си няма работа с разбойници, да не мъкне парите на оня дъртак Лушъс, ама той не ме чува, мисли си, че никой нищо няма да му стори, вечно…
„Аз съм отрепка — помисли си Хан. — Измет.“ Колкото повече изчакваше, толкова по-зле. Излезе от тъмния ъгъл.
— Тук съм, мамо. — Прокашля се. — Извинявай, че закъснях.
Майка му примига, восъчнобледа, и сложи ръка на гърлото си, сякаш вижда призрак.
— К-къде…?
— Преспах в Морски борове — обясни Хан. — А на път за вкъщи ми се случиха неприятности. Но пък нося вечеря. — Протегна безмълвно ръката, в която държеше кърпата с останалите месни питки, все едно принася дар на божество.
Тя прекоси стаята, плесна го през ръката и бутна питките на пода.
— Носиш вечеря? Това ли е? Изчезваш за цели три дни и ми скъсяваш живота от тревоги, обаче носиш вечеря, така ли? — Гласът ѝ се извисяваше все повече. Хан размаха ръце да я спре. Оставаше им само да събудят хазяина в съседство и да му напомнят за неплатения наем.
Майка му направи крачка напред, а Хан заотстъпва, докато не опря гръб в камината. Тя насочи укорително пръст към него.
— Какво съм ти казала? Пак си се бил. Нали?
— Не — възрази той. — Просто… Спънах се в бордюра и паднах по лице на улицата.
— Сложи му студен парцал — посъветва го Мари от укритието на леглото си. Гласът ѝ трепереше, както обикновено се случваше, когато е разстроена. — Мамо, нали така спадало подутото?
Хан погледна сестричката си. Искаше му се той и майка му да проведат този разговор другаде. Но когато живееш в една-единствена стая над конюшня, няма къде да се скриеш.
— Кой беше тоя път? — попита майка му. — Разбойниците или гвардията? Или обра твърде много народ?
— Вече не съм обирджия — засегна се Хан. — Не бих…
— Нали тръгна да береш билки за Равнинския пазар? — продължи майка му. — Качи ли се изобщо в Ханалеа? Или през цялото време си скитал по улиците?
— Качих се в Ханалеа — отвърна Хан. Едва владееше нервите си. — С Жарава цял ден събирахме билки в планината.
Майка му присви очи и протегна ръка.
— Значи трябва да ми носиш пари.
Хан се сети за кесията си, вече притежание на Шив. У него бяха останали само парите на Лушъс, но — както постоянно си повтаряше — той не беше крадец. Преглътна сухо и сведе очи към пода.
— Не нося пари — отвърна накрая. — Взеха ми ги в Южен мост.
Майка му изпусна въздуха си през зъби, сякаш току-що бе потвърдил най-лошите ѝ страхове.
— Ти си прокълнат, Хансън Алистър, и зле ще свършиш — заяви тя. — Нищо чудно, че си загазил, щом по цял ден кръстосваш улиците. Като дружиш с улични банди и крадеш от хората…
— Вече не съм с Вехтошарите — прекъсна я Хан. — Още през есента ти обещах да ги напусна.
Майка му продължи да мели, все едно не беше казал нищо.
— … Като си имаш работа с противни хора от рода на Лушъс Чорлав. Може да сме бедни, но поне винаги сме били честни.
Нещо в Хан се отвърза, той отвори уста и думите се изляха сами.
— Честни сме били. Е, честността няма да напълни празния ни стомах. С честност не се плаща наем. През последната година аз ви изхранвам, а е много по-трудно без шайкаджийство. Да те видим как ще ни спасиш от затвора за длъжници само с пране и разнасяне на дрехи. А ако влезем в затвора, какво ще стане с Мари?
Майка му остана безмълвна, смаяно вперила в него сините си очи; дори устните ѝ бяха пребледнели, колкото и лицето ѝ. После грабна пръчка от купчината и замахна. Хан сграбчи инстинктивно китката ѝ и я задържа. Свързани от кръв и ярост, двамата впиха погледи един в друг. Постепенно яростта се изцеди и остана само кръвната им връзка.
— Няма да ти позволя да ме удряш повече — рече през зъби Хан. — Днес ме пребиха веднъж. Стига ми толкова.
Хан лежеше на сламения си дюшек в ъгъла. Чуваше тихото, равномерно дишане, което му подсказваше, че Мари и майка му най-сетне са заспали. Всяка кост от тялото му го болеше, а лицето му сякаш щеше да се разцепи надве. Пък и беше огладнял. С майка му изядоха последните две питки, но напоследък всичко, сложено в устата му, се изпаряваше, преди да стигне стомаха му.