Мислите се блъскаха в ъглите на съзнанието му по-объркани от мишки в лабиринт. Не можеше да се похвали с философски ум. Малко време му оставаше за размишления. Дори не се опитваше да помири воюващите души, които обитаваха тялото му.
Едната беше Хан Алистър, син и брат, мъжът в семейството, търговец и дребен шарлатанин. Другата — Самотен ловец, осиновен от Морски борове, решен един ден да си осигури място в клана. Третата — Гривник, дребен престъпник и уличен боец, някогашен главатар на разбойническата банда Вехтошарите и враг на Южняците.
Непрекъснато излизаше от едната си кожа и си нахлузваше друга. Нищо чудно защо се затрудняваше да реши кой е всъщност.
Обърна се върху твърдия под. Обикновено използваше торбата си за възглавница, но този път не смееше да посегне към нея заради амулета. Мисълта за вещерската дрънкулка го измъчваше като зъбобол. Ами ако избухне и убие и тримата? Или още по-лошо — остави ги живи, но без покрив над главите.
Думите на Лушъс изплуваха в паметта му. „Скрий амулета и стой настрана от Баяр. Разберат ли, че е у теб, ще те убият, за да си го върнат.“
Накрая извади от торбата увития амулет. Обу си панталоните, слезе по стълбите, мина покрай конете и излезе в студения двор. На известно разстояние от конюшнята се намираше ковачница, построена по времето, когато в чифлика бе живял ковач — любимото скривалище на Хан още откакто порасна достатъчно, че да си има тайни. Вдигна разхлабен камък от основата ѝ, скъта амулета в дупката и върна камъка на мястото му. Тръгна си поуспокоен и изкачи стълбите към жилището им, потънал в дълбоки размисли.
На сутринта щеше да се върне при Луилъс, да му предаде кесията и да си получи заплащането. С тези пари щеше да укроти хазяина поне за малко, особено ако отново изчисти конюшнята.
Седна на дюшека, бръкна в джоба си и извади принцеската монета, дадена му от Матю преди цяла вечност. Обърна я към гаснещия огън и светлината му очерта гравирания върху нея силует.
Силуетът на принцеса Раиса ана’Мариана, потомка на Сивия вълк, наследница на превалския трон.
— Здравей, девойче — прошепна той, прокарвайки мръсен пръст по релефния образ. — Ще ми се да виждам повече такива като теб.
Принцесата беше изобразена в профил върху студения твърд метал — елегантно вдигната шия, тиара, вплетена в отметнатите ѝ назад коси. Видимо горда и самоуверена като майка си, кралица Мариана.
„Не — помисли си саркастично Хан. — Прекалено трудно е да се катерят по чукарите, за да ловуват. Ще изпратим сърните при тях, пък ако ще цялата планина да изгори.“
На една принцеса не ѝ се налага да се тревожи дали ще остане без покрив над главата си, дали ще има какво да сложи на масата, дали ще я пребият в някоя тъмна уличка.
На една принцеса не ѝ се налага да се тревожи за каквото и да било.
СЕДМА ГЛАВА
В ОСТЪКЛЕНАТА ГРАДИНА
Раиса хукна по коридора, шумолейки с танцувалните си пантофки по мраморния под. Хрумна ѝ да отскочи до стаята си, за да се преоблече, но нямаше представа какви дрехи да избере. Клинът и туниката ѝ бяха ужасно мръсни. Вече нямаше дрехи за игра, пък и срещата с този нов, сериозен Амон в парадна униформа някак налагаше по-официално облекло. Ами ако се е преоблякъл в панталони и риза? Раиса щеше да се чувства глупаво в роклята си.
Чакай малко. Тя е принцесата-наследница и току-що излиза от танцова забава. Защо да се чувства глупаво? Какво я прихваща?
Магрет я чакаше в стаята ѝ с чаша чай в ръце. Бе разпуснала кока си и сплела посивялата си коса на плитка.
— Прибирате се по-рано от очакваното, Ваше Височество — отбеляза тя и направи реверанс. — Очаквах тържеството да продължи до по-късно.
— Така е. Аз обаче отивам на среща с Амон — обяви Раиса, седна пред огледалото и свали диадемата си. Щеше да остане с роклята, но да разпусне косите си. Освен това да…
— Сега? — изуми се Магрет. — По това време?
Раиса примига насреща ѝ.
— Ами, да. — А когато Магрет продължи да се мръщи, тя добави: — Какво?
— Не може да се срещате сама с млад мъж посред нощ!
Какво не ѝ беше ясно?
— Става дума за Амон. Едно време прекарвахме заедно по цели нощи. Спомняш ли си, когато готвачът ни намери под една маса в кухнята по изгрев-слънце? Искахме да сме наблизо, като извадят канелените кифлички от пещта. — Докато прокарваше зъбците на четката през непокорната си коса, Раиса се замисли, че Амон вече не би се събрал под масата на пекаря. Не и с такива дълги крака.