С вдигане на ръка Раиса показа на Магрет да остане на място и тръгна напред.
— Амон?
Той подскочи, завъртя се и несъзнателно вкопчи пръсти в дръжката на меча си. В опит да представи реакцията си за елегантен жест, протегна ръка към нея и ѝ се поклони ниско.
— Ваше Височество — пророни дрезгаво, изправи се и не откъсна очи от лицето ѝ. — Много сте… ъм… изглеждате добре.
— Ваше Височество? — Тръгна към него с шумолене на сатен, вирнала гордо брадичка. — Ваше Височество?
— Ами — похвана той, изчервен до уши. — Аз… ъ…
Хвана двете му ръце и вдигна поглед — вдигна го нависоко — над масивната му брадичка и прав нос, към сивите му очи.
— Свещени кости, Амон, това съм аз, Раиса. Някога през живота си да си ме наричал „Ваше Височество“?
Той се позамисли.
— Доколкото си спомням няколко пъти ме караше да те наричам така — отвърна сухо той.
Лицето ѝ пламна.
— Не е вярно!
Той вирна едната си вежда и придоби добре познатото ѝ — и безкрайно дразнещо — изражение.
— Е, добре де — склони тя. — Само няколко пъти.
Той сви рамене.
— Май е най-добре да свиквам с това. Ако ще живея в кралския двор.
— Май да — съгласи се Раиса. Останаха така за момент, с неловко сключени ръце. Внезапно цялото ѝ съзнание се съсредоточи върху допира му. Сърцето ѝ прескочи.
— Е — подхвана той. — Изглеждаш… добре — повтори. Като че ли не можеше да реши накъде да гледа и очите му шареха безцелно.
— А ти изглеждаш… висок — побърза да оттегли ръцете си от неговите. — Гладен ли си? Магрет ти носи вечеря.
Той подскочи, заозърта се и погледът му попадна на Магрет, застанала навъсена до едно древно дърво на живота. Отново вирна вежда.
— Довела си Магрет? Тук?
Раиса сви рамене.
— Не искаше да ме пусне сама. Напоследък става все по-трудно.
— О! — Поколеба се. — Е, наистина съм гладен — побърза да си признае той.
Раиса извика Магрет. Тя остави подноса върху малка масичка от ковано желязо до фонтана, запали факлите и се оттегли на пейка, разположена достатъчно близо, за да чува разговора им.
— Моля — покани го Раиса. — Седни. — Самата тя се настани на стол и си откъсна малка чепка грозде, макар да се чувстваше съвсем сита от вечерята. Беше доволна от наличието на храна помежду им, защото така можеха да съсредоточат вниманието си върху нея, вместо един към друг.
Амон съблече внимателно куртката на униформата си и я сложи върху облегалката на стола. Остана по снежнобяла ленена риза. Нави ръкавите ѝ над лактите си, разкривайки бронзови, мускулести ръце.
— Извинявай — пророни, когато най-сетне се настани пред масичката. — В Уийн сам си пера дрехите, затова внимавам да не натопя ръкавите в супата.
Нахвърли се гладно на хляба, сиренето и плодовете, приготвени му от Магрет. Преглъщаше ги с ябълково вино. В един момент вдигна поглед и хвана Раиса да го наблюдава изумена.
— Прощавай — извини се и ловко избърса устата си с кърпа. — Днес яздих много, умирам от глад, а отгоре на всичко съм свикнал да се храня в казарма. Там яденето е надпревара.
На Раиса ѝ беше приятно да общува с човек, който не се стреми да я ласкае, казва каквото му е на ума и не е толкова културен, че тя самата да се чувства нескопосана и простовата пред него.
— Е — подхвана тя, — значи ще служиш в Гвардията това лято?
Той кимна, сдъвка храната в устата си и преглътна.
— И всяко друго оттук нататък.
— Много ли работа ще имаш?
— Аха, баща ми държи да се увери, че кралицата получава от жалката ми особа всичко, за което си плаща. — Той врътна очи. — Ще се виждаме по-често, ако ме назначат в твоята лична стража. Но не ми се вярва, понеже съм за първа година в гвардията.
— О — промълви разочаровано Раиса. Откакто се върна от Демонаи, се чувстваше самотна. Имаше си Мика, разбира се, но неговата компания не ѝ действаше особено отпускащо, дори в присъствието на придружителка.
Беше се надявала да прекара лятото в дяволии с познатия ѝ Амон. Дори не ѝ бе хрумнало, че може да се е променил толкова. А още по-малко, че няма да намира време за нея.
— Щеше ми се да пояздим до Жупелните водопади. Имало нов гейзер, изхвърлял вода на петнайсет метра във въздуха.
— Сериозно? — Амон наклони глава. — И още не си ходила да го видиш?