— Чаках теб. Спомняш ли си как плувахме в Демонските извори?
Тогава двамата уловиха четири пъстърви в Жупелната река и ги задушиха на парата, струяща от една земна пукнатина край брега.
— Хм. — Амон се почувства неудобно. — На този етап кралицата едва ли ще остане очарована от идеята да ходим сами на подобни излети.
— Защо смяташ така?
— Поради няколко причини. — Той замълча, а понеже тя не каза нищо, добави: — Едната е, че вече е по-опасно от преди.
— Напоследък всички това говорят — нервно подхвърли Раиса.
— Защото е вярно.
— А каква е другата? — настоя тя.
— Аз съм войник и пълнолетен мъж. Ти също ще навършиш пълнолетие към средата на лятото. Различно е. Хората ще се разприказват.
Раиса изсумтя отвратена.
— Хората си приказват и бездруго. — Но знаеше, че е прав. След неловка пауза Раиса реши да смени темата. — Разкажи ми за Одънов брод.
— Ами… — Амон се поколеба за момент, сякаш да се увери, че наистина я интересува. — Реката Тамрон разделя академията надве. Уийн, военното училище, се намира на единия ѝ бряг, а Мистверк, магьосническото — на другия. Явно още в началото са решили, че е най-добре двете да са разделени. Това са били първите училища, но вече има и други.
Всяка година в Уийн постъпват по петдесет нови курсанти. Идват откъде ли не, от Тамрон и Превала, от Ардън и Мечо гърло. Родните страни на някои воюват една с друга, но на територията на училището са забранени подобни свади. Съществува спогодба, наречена Одъновски мирен договор, и спазването ѝ се следи стриктно. Самият Одънов брод е малко, независимо царство. Намира се на границата между Тамрон и Ардън, но не принадлежи нито към едното, нито към другото.
— Къде живееш? — попита Раиса. Събу си обувките и под неодобрителния поглед на Магрет сви крака до тялото си.
— Курсантите от всеки клас живеят заедно, докато не постигнат известна опитност — отвърна Амон. — После позволяват на всеки да избере къде да се настани. Аз още съм в Първокурсническия дом. Догодина отивам в Кадетския, после ще избирам. Мога да съжителствам дори с магьосник, ако искам.
— Момичетата и момчетата в Уийн по равно ли са? — попита небрежно Раиса.
Той поклати глава.
— От Превала идват момичета, но на юг нещата стоят другояче. Там имат странно гледище какво е редно да правят момичетата и какво — не. Според някои причината се крие в ученията на Малтус.
— Аха. — Раиса кимна мъдро, сякаш разбираше за какво говори. Амон имаше толкова повече знания и житейски опит от нея, а тя беше принцеса-наследница на цяло кралство! Не следваше ли и тя да е така осведомена? Майка ѝ, кралицата, знаеше ли всичко това? Едва ли. Мариана също не беше напускала кралството.
Обзе я внезапното желание да се махне от Превала и да тръгне нанякъде, накъдето и да било.
— Съотношението е около три четвърти момчета и една четвърт момичета — продължи Амон. — Момичетата обаче не ни отстъпват по нищо. Войникът не се нуждае само от груба сила, както се увериха някои Южняци. — Разсмя се.
— Какво правите? — попита тя. — Класни занятия имате ли? Или тренировки? — „Как ли пък не — помисли си тя, хвърляйки му кос поглед. — С класни занятия не се правят такива мускули.“
— Имаме и класни занятия, и практика. — Амон бе видимо поласкан от интереса ѝ. — Учим стратегия, география, конна езда, бойна техника, такива неща. Изучаваме великите битки от историята и анализираме изхода им. С всяка изминала година в програмата навлиза все повече практика.
— Ще ми се и аз да можех да се запиша в Уийн — изстреля Раиса.
— Наистина ли? — учуди се Амон. — Да, но би било твърде опасно, струва ми се. Напоследък дори пътят до училище и обратно е предизвикателство.
— Но защо? — Раиса докосна с пръсти огърлицата си с диви рози. Навярно копнежът ѝ по чужди земи идваше от баща ѝ и търговския му занаят.
— Знаеш за гражданската война в Ардън: петима братя, всеки със своя армия, воюват един срещу друг за трона. Ако в юга си на военна възраст, дори само ако минеш през земите им, има опасност да те отвлекат и да те вкарат принудително в нечия армия. А военната възраст е разтегливо понятие — от десет до осемдесет години.
Той отдръпна стола си от масата, протегна крака и започна да разтрива мускулите на бедрата си, сякаш го болят.
— Освен това има опасност неволно да пресечеш някоя от вражеските линии или да попаднеш в някоя битка. Гъмжи от дезертьори и чети наемни войници. Напоследък никой не си прави труда да разбере кой си, преди да те намушка.
— Баща ми е в Ардън — обясни Раиса и видимо потрепери. — Знаеше ли?