Дали майка ѝ изобщо бе обичала баща ѝ? Или бракът им представляваше просто политически ход? Семейството ѝ се струваше по-задружно, преди да замине за Демонаи. Доколко сегашната ѝ нетърпимост към брака беше подбудена от отношенията между родителите ѝ?
Вдигна поглед. Амон я наблюдаваше. Младежът бързо извърна очи, но Раиса улови състраданието в тях.
Толкова се различаваше от Мика — обаятелният Мика, който вечно оспорваше схващанията ѝ. В компанията на Амон се чувстваше удобно, все едно е обула чифт добре разтъпкани мокасини. Въпреки това промените в него бяха интригуващи.
Тя погледна към Магрет. Дойката ѝ спеше дълбоко на пейката и хъркаше с отворена уста.
— Това е то — обяви Амон, проследил погледа ѝ. — Загубихме я. — Изправи се. — А аз трябва да застъпя на пост по изгрев-слънце. Затова ще ти пожелая лека нощ, ако позволиш.
„Изглежда грохнал от умора“, помисли си гузно Раиса.
— Разбира се — съгласи се тя и също стана. — Но първо нека ти покажа нещо. — Не искаше да се разделя с него. Чувстваше, че трябва да сключат нов договор помежду си. — Знам един таен проход. Пряк път. Хайде да минем по него.
Амон се поколеба, свъсил вежди.
— Накъде води?
— Ще видиш — отвърна загадъчно Раиса.
Амон кимна към Магрет.
— Ами тя? — попита той.
— Нека поспи — предложи Раиса. — Струва ми се, че ѝ е удобно.
— Кой знае дали ще намери обратния път — притесни се Амон.
— Ще дойда да я взема на сутринта — обеща Раиса. После взе една от факлите и закрачи между зелените стени, без да поглежда назад, за да види дали Амон я следва, но скоро чу хрущенето на чакъла под ботушите му.
Следвайки завоите на лабиринта, стигнаха до центъра му, където великолепен храм от ковано желязо стоеше самотно сред плетеница от стари рози и избуяли благоуханни цветя. Аоницера и глициния увиваха клонки по дървените рамки, обгръщаха покрива и висяха почти до земята, превръщайки храма в жива пещера — чудно закътано кътче за среща на влюбени. Дори Раиса трябваше да наведе глава, за да влезе в храма.
Листа и клонки осейваха пода. В единия край на помещението се намираше олтарът в прослава на Създателката, а в полукръг бяха подредени каменни пейки, достатъчни за не повече от дузина поклонници.
На витража върху отсрещната стена бе изобразена Ханалеа в битка с меч в ръка и разпилени коси. Денем, когато слънцето проникваше през стъклата, цветни реки обливаха пода, между чиито плоски камъни бе вградена метална плоча с гравирани по нея диви рози. Раиса коленичи и я забърса с ръка.
— Под нея е — посочи плочата. — Вдигни я.
Амон сложи факела на поставката в стената, хвана халката в единия край на плочата и дръпна, прехвърляйки тежестта на тялото си върху петите. Пантите изскърцаха и плочата се вдигна, освобождавайки струя влажен, застоял въздух.
Амон вдигна поглед към Раиса.
— Кога за последно си минавала оттук?
Раиса сви рамене.
— Преди около два месеца. Трудно е, защото постоянно съм обградена от хора.
— Най-добре да сляза пръв. — Амон хвърли скептичен поглед към роклята ѝ. — Кой знае какво е минавало оттук през последните месеци.
— Има стълба от едната страна — обясни услужливо Раиса.
Амон се хвана за страните на отвора и провисна тялото си надолу. Достигна с крака първото стъпало на металната стълба. Направи няколко крачки и раменете му потънаха под нивото на пода. Тогава спря и протегна ръка. Раиса му подаде факлата и той продължи да се спуска, докато не стъпи на твърда земя два етажа по-ниско.
Вдигна поглед и Раиса видя лицето му на светлината от факлата. Изглеждаше много далече.
— Разстоянието не е малко — предупреди той. — Май не е добра идея да слизаш.
— Няма страшно — заяви Раиса с повече увереност в гласа, отколкото в сърцето. — Правила съм го и преди.
„Е, не по пантофи и тясна сатенена рокля“, беше редно да добави, но се въздържа.
— Да се върнем по обичайния път — опита да я убеди Амон и сложи крак на най-долното стъпало. — Ще ми покажеш прохода друг път, когато си… ъм… подходящо облечена.
— Кога ще ни се отдаде втори шанс? — не отстъпи Раиса. — Както казах, вечно съм обкръжена от хора, а и ти ще работиш всеки ден.
Знаеше, че постъпва безразсъдно, но се чувстваше уморена и измамена. Чакаше я почти самотно лято, а толкова искаше да се впусне в приключения с Амон.
— Качвам се — предупреди я Амон и хвана стълбата с ръце.
— Слизам — заяви с висок глас Раиса, обърна се и заопипва с протегнат крак въздуха за първото стъпало.
— Изчакай малко, чу ли? — Той изчезна от погледа ѝ, но Раиса го чуваше да се движи долу и виждаше отражението на светлината от факлата му по влажните стени.