След малко се появи в долния край на стълбата и вдигна поглед към нея. Дясната му скула беше изцапана.
— Чисто е. Просто няколко плъха. Слизай, но внимателно.
Беше по-лесно на думи, отколкото на дело. Стъпалата бяха доста раздалечени, трудни за катерене от човек с нейния ръст, дори при подходяща екипировка и почти непреодолими с такава рокля. Копринените ѝ пантофки се пързаляха по гладкия метал. Тя вдигна полата над коленете си с една ръка, а с другата се хвана за стълбата; запита се каква ли гледка представя на Амон.
На половината път изпусна хлъзгавата стълба, за момент се олюля с разперени ръце и полетя с писък надолу.
Тупна в ръцете на Амон, а той залитна няколко крачки назад. Малко преди да се строполят на земята, той възстанови равновесието си и се опря о стената, задъхан и притиснал Раиса до влажната вълна на униформата си. Сърцето му препускаше бясно до ухото ѝ.
— Кървавите кости на Ханалеа! — изруга той. Лицето му, тебеширено, се намираше на сантиметри от нейното, а сивите му очи тъмнееха и бушуваха като Индио през зимата. — Полудя ли, Раиса? Да не искаш да се убиеш?
— Не, разбира се — отвърна яростно тя, сприхава заради уплахата. — Просто се подхлъзнах. Пусни ме на земята.
Той обаче беше решил да я смъмри отблизо.
— Никога не ме слушаш. Все трябва да е твоето, дори да си платиш със счупен врат.
— Не е вярно, че все трябва да е моето — възрази тя.
— Така ли мислиш? Забрави ли приумицата си да яхнеш онзи равнински жребец? Как се казваше? Кръволок? Кръвник? Наложи се да прескочиш оградата, за да го яхнеш, и понеже гърбът му беше много широк, краката ти щръкнаха настрани, ама нали трябваше на всяка цена да опиташ. — Той изсумтя. — Това ми се стори най-кратката езда на света.
Беше забравила досадния навик на Амон да повтаря стари истории, които не ѝ се искаше да си спомня. Раиса зарита в ръцете му, мъчейки се да скочи. Определено го намираше за много по-силен от преди. Някога, макар и по-дребна от него, винаги успяваше да запази достойнство поне чрез силата на характера си, ако не друго.
— Никога не мислиш какви каши ще оставиш след себе си — продължи Амон. — Ако си счупиш главата, докато си с мен, баща ми ще ме направи на пух и прах.
— Какво стана с „ако благоволите, Ваше Височество“ и „с ваше разрешение, Ваше Височество“? — попита Раиса. — За последен път ти казвам, пусни ме на земята или ще извикам стражите.
Амон примига насреща ѝ и тя забеляза колко гъсти са миглите, засенчващи сивите му очи. Той я остави внимателно на крака и отстъпи назад.
— Приемете извиненията ми, Ваше Височество — промълви с безизразно, каменно лице. — Да си тръгвам ли?
За част от секундата гневът ѝ се изпари и на негово място се настани угризение. Бузите ѝ пламнаха. Как щяха да останат приятели, ако постоянно го заплашва с високото си положение?
— Съжалявам — прошепна тя и го докосна по рамото. — Благодаря ти, че спаси живота ми.
Той продължи да се взира право напред.
— Това е мой дълг, Ваше Височество, като зачислен към Кралската гвардия.
— Ще престанеш ли? — попита отчаяно Раиса. — Извиних ти се.
— Не е нужно да се извинявате, Ваше Височество. — Амон сведе поглед към пръстите ѝ върху ръкава си. — А сега, ако не мога да съм ви полезен с друго…?
— Моля те, не си тръгвай, Амон. — Раиса пусна ръката му и прикова поглед в съсипаните си пантофки. — Имам нужда от приятел, дори да не заслужавам такъв. — Тя се прокашля. — Смяташ ли, че е възможно?
Помежду им се възцари дълго мълчание. Накрая Амон сложи два пръста под брадичката ѝ и тя вдигна глава да го погледне. В същия момент по лицето ѝ рукнаха сълзи. Той се приведе към нея и преди да осъзнае какво прави, Раиса обхвана с ръце врата му и го целуна по устните.
Вероятно и той обмисляше да я целуне, защото долепи длани до кръста ѝ и я притисна толкова силно към себе си, че почти я вдигна от земята. Отвърна на целувката ѝ с изненадващо умение и страст. Устните му бяха малко загрубели, но по приятен начин, а когато се откъсна от нея и заотстъпва назад с ококорени от тревога cиви очи, на Раиса не ѝ се искаше да го пуска.
— Извинете, Ваше Височество — прошепна той изчервен и вдигна длани, обърнати към нея. — Простете. Аз… не исках…
— Наричай ме Раиса — нареди му тя и тръгна към него с протегнати ръце.
— Моля те… Раиса. — Хвана я за раменете и я задържа на разстояние от себе си. — Не знам какво ме… Не бива да го правим.
Раиса примига недоумяващо.