— Това е просто целувка — засегна се леко тя. — И други са ме целували.
Единият беше Мика, разбира се. До него се нареждаха и тъмноокият, неустоим Рийд Демонаи, един от воините в лагера Демонаи, бъбривкото Уил Матис, Кийт Клемат (не Кип) и навярно още един-двама други.
— Не биваше да се случва. Аз съм войник и то от Кралската гвардия. Ако баща ми…
— О, стига с този твой баща — измърмори Раиса. — Не е нужно да знае всичко.
— Той знае всичко. Не знам как. И ще ми даде да разбера. — Амон бръкна смутено в джоба си, извади носна кърпа и ѝ я подаде.
Раиса проумя, че целувките се приключили, поне за момента.
— На вечерята изглеждаше като истинска принцеса — извърна любезно очи от обляното ѝ в сълзи лице. — Е, винаги съм знаел, че си принцеса, но ми се стори различна. Някак… недостижима. Не каквато си те представях.
— И ти ми се стори различен — призна Раиса, подсушавайки очите си. — Дори не те разпознах, докато майка ми не те извика по име. — Усмихна му се с влажно лице. — Много си… възмъжал. Сигурно си имаш цял куп обожателки. — Очевидно се беше упражнявал в целувките през годините, през които не се бяха виждали.
Той сби рамене засрамено.
— Нямам много време за момичета в Одънов брод.
— Според Магрет съм вироглава и разглезена, според майка ми съм голям инат. Наистина гледам да стане моето, но е така, защото никога няма да имам думата за важните неща в живота ми. — Вдигна поглед към него. — Няма да ми позволят да избера къде да живея, за кого да се омъжа и дори с кого да дружа. Времето ми никога няма да е мое собствено. — Издуха носа си. Стана ѝ жал за кърпата на Амон. — Не си мисли, че не искам да стана кралица, напротив, искам. Просто не желая да повтарям грешките на майка ми.
— Тогава недей — отвърна Амон, сякаш беше най-простото нещо на света.
— Но повечето момичета биха убили да са нейно място — отбеляза Раиса, озъртайки се виновно, сякаш очакваше някой да ги подслушва в тъмния тунел. — А аз не знам как да стана различна кралица. Не искам да завися от съветниците си. Но как да овладявам нови умения? Не говорим за свирене на лютня и бродиране. За времето си в Демонаи поне се научих да яздя кон, да се ориентирам в гората и да стрелям с лък. Баща ми ме обучава на търговския занаят. Но тези умения няма да ме направят добра кралица.
— Е, аз самият не съм учен. — Амон се облегна на стената, явно успокоен, че Раиса няма да го нападне отново. — Но в Превалски брод има способни хора. Проповедниците в храма например. Там има огромна библиотека.
— Така е — съгласи се Раиса, — но е цяло изпитание дори да стигна дотам. Понякога си мечтая да съм невидима. — Тя потръпна нервно. — Та аз дори не знам какво се случва по света. Съветниците на майка ми или ѝ казват каквото иска да чуе, или ѝ пробутват собствените си схващания. Някои твърдят, че се вслушва в думите им твърде сляпо.
Сред тези „някои“ се вписваше баба ѝ Елена.
— Кой е циникът сега? — подразни я Амон. — Явно ти е време да си намериш предани очи и уши. — Той се прозя и потри очи.
— О! — Възкликна Раиса засрамено. — Извинявай. Каза, че утре трябва да ставаш рано. — Пак се държеше егоцентрично и нетактично, както винаги. Опита да пренебрегне гласа в главата си, който ѝ подшушна „Такива са кралиците.“ — Хайде, да вървим. — Грабна факлата и поведе Амон надолу по тунела. Стараеше се да не обръща внимание нито на шумоленето на плъховете, нито на светлината, отразена в очите на тварите, които я гледаха от дупките в стените или се разпръсваха пред краката на всеки завой.
Амон лесно поддържаше темпото ѝ с дългите си крака.
— Кой е направил този тунел? — попита той. — И кой друг знае за него?
Раиса махна една паяжина от лицето си.
— Намерих го, като се върнах от Демонаи — отговори тя. — Много е стар. Нямам представа кой го е направил и едва ли някой друг знае за него. Само на теб го показвам.
Накрая достигнаха почти кръгло каменно помещение, което бележеше края на пътешествието им.
— Стигнахме — обяви Раиса и пъхна факлата в поставка до вратата. Плъзна панела и избута настрани гардероба, поставен пред входа на тунела.
— Къде сме? — попита Амон озадачен.
— Ще видиш — отговори Раиса, докато се проправяше през минно поле от обувки и ботуши и отместваше бухнали рокли на закачалки.
Спалнята ѝ беше хладна и тъмна, защото огънят в камината почти изтляваше: нощницата ѝ още лежеше върху леглото.
Амон излезе от килера зад нея и се огледа. После ококори очи, леко паникьосан.
— Раиса… това спалнята ти ли е?
— Да — отговори небрежно тя. Отиде до камината, разбута огъня и му хвърли една цепеница.