— Кръв демонска — изруга Амон. — Зад стените таен проход води към спалнята ти? И това не те тревожи?
Вдигна поглед към него.
— Не. Защо, трябва ли? — Наистина не я тревожеше. Интересуваше я повече удобството да разполага с резервен маршрут, извън оживените коридори на двореца.
— Все някой го е направил. Кой друг би могъл да знае за съществуването му?
— Това жилище е стояло затворено цели сто години — обясни Раиса. — Дори хиляда. Да беше видял на какво приличаше, преди да го изчистят. Строителят на тунела сигурно отдавна не е сред живите.
Амон оглеждаше плъзгащата се врата и прокарваше пръсти по резбованата ѝ дървена рамка.
— Този вход трябва да се затвори, Раиса. Завинаги.
— Прекалено много се тюхкаш. Тук съм от три месеца и нито едно чудовище не ми е дошло на гости.
— Говоря сериозно. Ще обсъдя въпроса с баща ми.
— Нищо подобно — отсече Раиса. — Обеща да не казваш на никого.
Навъсен, той поклати глава.
— Не си спомням да съм ти обещавал каквото и да било.
— Както и да е — продължи тя. — Ще намеря начин да сложа ключалка на вратата. Това е достатъчно. — Отиде до килерчето за провизии. Чудеше се как да го задържи още малко. — Искаш ли нещо друго за хапване?
Усмихна се печално.
— Трябва да вървя. Няма да е добре, ако някой ме завари тук.
Раиса кимна.
— Май си прав — съгласи се тя. Чувстваше се объркана, смутена. От една страна тъгуваше по онзи Амон, с когото бе прекарала детството си, по приятелство, което никога нямаше да бъде същото. Същевременно усещаше и тръпка, шеметен захлас по новия Амон с всички негови думи и действия.
Изпрати го до вратата и двамата излязоха в коридора.
— Благодаря ти за вечерята — каза Амон. — Беше ми дошло до гуша от южняшка храна. — Направи пауза, прокашля се. — Не забравяй какво ми обеща за тунела.
— Извинявай, задето те задържах до толкова късно — подхвърли необвързващо Раиса. — Просто съм много щастлива, че се прибра. — Опря ръка върху рамото му и се надигна на пръсти да го целуне по бузата.
— Значи тук се губиш цяла вечер — обади се глас, по-студен от демонска целувка.
Раиса се отдръпна рязко от Амон и се завъртя, мигом осъзнала, че това е грешната постъпка — гузната постъпка.
— Какво правиш тук? — попита тя, защото знаеше, че нападението е най-добрата отбрана. — Защо се промъкваш в кулата на кралицата посред нощ?
— Бих задал същия въпрос на войника пред теб — парира я Мика. — Струва ми се… не на място.
— Нейно Височество ме помоли да я изпратя до покоите ѝ — обясни Амон. Избра точно оправданието, което Раиса и Мика използваха винаги. — Тъкмо си тръгвах.
— Виждам — отбеляза Мика. — Нали уж те болеше главата? — обърна се после към Раиса.
— Така е — потвърди тя и насочи поглед към Амон. — Лека нощ и отново благодаря, ефрейтор Бърн.
Обърна се да влезе в стаята си, но Мика сграбчи китката ѝ, ужилвайки плътта ѝ с извиращата от кожата му сила.
— Почакай малко. Не ми бягай. Държа да ми обясниш нещо.
Раиса опита да се освободи от хватката му.
— Мика, много съм уморена. Да го обсъдим утре?
— Трябва да го обсъдим още сега. — Мика прати кръвнишки поглед към Амон. — Докато всички сме заедно.
— Пусни ме! — кресна Раиса и повтори опита да отклещи пръстите му със свободната си ръка.
Ненадейно мечът на Амон се озова до гърлото на Мика.
— Сул‘Баяр — подхвана Амон, — принцесата-наследница те помоли да я пуснеш. Съветвам те да изпълниш молбата ѝ.
Мика примига и сведе поглед към ръката си върху китката на Раиса, сякаш изненадан да я види там.
— Раиса, чуй, не исках…
— Ти ме чуй — озъби му се Раиса. — Не ме притежаваш. Не ти дължа обяснение, ако искам да прекарам малко време със стар приятел.
Амон прибра меча си.
— Ваше Височество, късно е и всички сме уморени. Предлагам да си легнете, а ние двамата ще си вървим.
Раиса преглътна сухо и отстъпи назад в укритието на стаята си. Амон сложи длан върху гърба на Мика и го избута надолу по коридора. Ала погледът, който Мика ѝ стрелна през рамо, подсказваше, че разговорът им не е приключил.
ОСМА ГЛАВА
УРОЦИ ЗА НАУЧАВАНЕ
— Мари, побързай, или ще закъснеем! — подкани Хан сестра си. Звънът на камбаните озвучаваше целия град, отброявайки половин час. — И се посреши, ако обичаш. Косата ти прилича на гнездо.
— Ама аз не искам да ходя на училище — мърмореше Мари, докато връзваше обувките си. — Не може ли да идем на гости на Лушъс? Той ме учи да ловя риба.