— Вали дъжд. Пък и на мама не ѝ харесва да ходиш при Лушъс — обясни Хан. — Смята, че ти влияе зле.
— На мама не ѝ харесва и ти да ходиш при Лушъс — не му остана длъжна Мари, докато се мъчеше да оправи чорлавата си коса. — Но ти все пак ходиш.
— Когато станеш на моите години, ядосвай мама колкото си искаш. — Сестра му имаше остър ум и голяма уста, които несъмнено щяха да ѝ носят много неприятности. Знаеше го от личен опит.
Взе гребена от ръцете ѝ и започна да реши косата ѝ, като си помагаше с пръсти.
— Мама няма да разбере — настояваше Мари и подскачаше, когато брат ѝ я скубеше. — Ще се върне късно от замъка.
— Млъквай, Мари — спеши я неотзивчиво Хан. — Ако не можеш да пишеш, да четеш и да решаваш задачи, цял живот ще те мамят. А и как иначе ще научиш каквото и да било друго?
— Мама не може да чете и да пише, пък работи за кралицата — напомни му Мари.
— Именно затова иска ти да се изучиш — увери я Хан.
Изминаха две седмици, откакто Хан донесе амулета вкъщи и животът им придоби друг облик. Майка им имаше нова работа — взеха я перачка в замъка на Превалски брод и ѝ плащаха редовно, но се налагаше да тръгва доста преди съмнало, за да извърви целия град по дължина, минавайки през множество мостове. А и никога не се прибираше по светло, затова двамата вечеряха сами. Но поне имаше какво да вечерят.
Върху Хан падна задължението да води Мари на училище и да я прибира, което спъваше работата му с Лушъс. Веднъж-дваж я беше вземал със себе си. Днес възнамеряваше да остави Мари на училище, да мине през „Бъчвата и короната“ и няколко други кръчми в Южен мост, да отскочи до Лушъс и да се върне в града преди края на часовете на Мари. Беше рисковано — грозеше го опасност Южняците да го причакат някъде — но трябваше да си свърши работата.
Хан намокри един парцал в мивката и изтри лицето на Мари, та проповедниците в храма да не си помислят, че е занемарено дете. За дрехите ѝ не можеше да направи нищо, но все пак сестра му не беше единственото дете, облечено с изхвърлени от вехтошарския пазар дрипи.
— Да вървим.
Тесните улички на Вехтошарника още тънеха в тъмнина. През нощта се изсипа проливен дъжд — Хан се събуди, защото през пробития покрив по лицето му капеше вода. Навсякъде имаше локви, а канавките бяха пълни, но дъждът поотслабна до дразнещ ръмеж. Хан придърпа Мари под укритието на възголямото си палто и двамата закрачиха като изродено четирикрако животно.
— Не разбирам защо ни викат толкова рано — чудеше се Мари. — Има цял ден за училище.
Хан я отмести от пътя на една пекарска талига, която ги оплиска с кална вода до коленете.
— Така чираците имат време хем да ходят на училище, хем да работят — обясни той.
Храмът на Южен мост се възправяше в далечния край на едноименния мост. Хан често си мислеше, че архитектът, построил замъка Превалски брод, вероятно има пръст и в градежа на това здание. Високите му кули пронизваха небето и напомняха на всеки минувач, че извън Вехтошарника и Южен мост съществува и друг свят, макар и недостижим.
В каменната фасада около вратата му бяха издялани листа, лиани и цветя. Чудновати крилати твари стърчаха от всеки ъгъл на сградата, а върху улуците бяха накацали фантастични същества, навярно измрели по време на Опустошението, защото вече не се срещаха никъде.
В оградения двор на храма имаше библиотеки, общежития за поклонниците, градини и кухни. Комплексът обаче в никакъв случай не представляваше метох, тъй като приемаше граждани от околните квартали, хранеше и духа, и телата им.
Всеки бе добре дошъл в сградите на храма, където бяха изложени на показ произведения на изкуството, събирани в продължение на хиляда години. Имаше картини, скулптури и гоблени с толкова ярки цветове, че сякаш пулсираха пред окото.
Хан и Мари влязоха през страничната врата тъкмо когато камбаните биеха за кръгъл час. Отръскаха се като кучета и разпръснаха дъждовни капки по плочника на вестибюла.
Учебните часове се провеждаха в странично помещение. При влизането им проповедник Джемсън вече стоеше на подиума и ровеше из записките си. Зад него бяха подредени художнически стативи с картини от колекцията на храма, които щеше да използва като нагледни помагала за урока си.
Дузината му ученици шаваха нетърпеливо върху постелки, взети от пейките пред олтара. Бяха смесена група от момичета и момчета на възраст от седем до седемнайсет години. Някои бяха облечени в работни дрехи, защото след часовете отиваха на работа.
„Джемсън — помисли си Хан. — Значи имат урок по история.“
— История — измрънка Мари, сякаш дочула мислите му. — Защо ни е да знаем какво се е случило още преди да се родим?