— За да си извлечем поука и да не допускаме същите грешки отново — отвърна Хан с широка усмивка. Това беше една от любимите реплики на проповедника и Хан знаеше, че несъмнено ще я оцени.
— Хансън Алистър! — възкликна Джемсън, заобиколи бюрото и закрачи към тях с развяваща се около краката му тога. — Отдавна не сме се виждали. На какво дължим това удоволствие?
— Ами, аз, ъ…. — запелтечи Хан, усетил заинтригувания поглед на Мари. — Всъщност не идвам за часа. Имам да свърша една работа…
— Мисли се за достатъчно умен — изтъкна Мари, гризейки нокътя си.
— Не е това — възрази Хан. — Просто вече работя и…
— Жалко — прекъсна го Джемсън. — Ще обсъждаме Опустошението и художественото му изобразяване през вековете. Увлекателен материал.
Джемсън смяташе всичко за увлекателно. И нагласата му беше някак заразна.
Само че този път Хан си имаше свои причини да проявява интерес към Опустошението. Разказът на Лушъс още бушуваше из съзнанието му и подпалваше малки пожари, където кацне. А в стената на ковачницата в чифлика беше скрито парче от тази история. На Хан му трябваше нещо, което да затвърди досегашните му знания.
Само дето…
— Въпросът е там, че имам ангажимент в Южен мост, а не мога да водя Мари със себе си — обясни той. — Затова реших да си свърша работата, докато тя е в час.
Джемсън го погледна многозначително, несъмнено отчитайки бледите сенки на синините около едното око и скулата му, но не каза нищо. Ето затова го харесваше Хан.
— Разбирам. Е, повечето хора в Южен мост и бездруго не стават толкова рано — отвърна сухо проповедникът.
Именно. Хан разчиташе Южняците да са още по леглата. Струваше му се малко вероятно да се сблъска с тях по това време на деня.
„Някога не се стараеше да избегнеш неприятностите — помисли си той. — Напротив, сам си ги търсеше.“
— Виж — подхвана Джемсън с обичайната си настойчивост. — Остани в клас, а после Мари ще остане с проповедниците в библиотеката, докато ти си свършиш работата. Дори ще ѝ дадем да вечеря, ако се забавиш. — Замълча, но не се стърпя и добави: — Ще внимаваш, нали? Заради Мари, ако не заради теб самия.
— Винаги внимавам — увери го Хан и погледна към Мари. — И май ще поостана малко. — Все пак още не беше надраснал училищната възраст. В класа имаше по-големи от него.
— Отлично. Прекрасно дори. — Джемсън придоби учителски вид и се обърна към другите ученици. — Вчера обсъждахме събитията, довели до Опустошението. Днес ще поговорим за някои от участниците. Кой ще назове един от тях?
— Ами, всички знаем за кралица Ханалеа — престраши се малко момиче.
— Браво, Хана! — похвали я Джемсън, сякаш току-що беше демонстрирала как от изпражнения се прави злато. — Кралица Ханалеа, заради която прославяме Създателката всеки ден.
Той обърна един от стативите. Хан веднага разпозна показаната картина — „Ханалеа благославя децата“. На нея легендарната кралица изглеждаше тринайсет-четиринайсетгодишна. Седеше пред арфа, облечена в бяло като поклонница, лъскавата ѝ коса беше събрана в хлабава плитка, а кремаворозовата ѝ кожа напомняше пастелен порцелан. Приличаше на една от онези изящни кукли по витрините на магазините, обточващи Пътя на кралиците. Онези, по които Мари вечно въздишаше, но не им бяха по джоба.
Ханалеа, благородно усмихната, протягаше ръце към група дечица, а сиянието на кожата ѝ озаряваше захласнатите им личица.
— Това е Ханалеа като младо момиче, преди да я сполетят ужасяващите събития, за които…
— Извинете, проповедник Джемсън — прекъсна го Хан. — Знаете ли дали художникът е познавал Ханалеа?
Джемсън примига насреща му, недовършил изречението си.
— Моля?
— Кога е нарисувана картината? — попита Хан. — Художникът гледал ли е Ханалеа с очите си, или просто така си я е представял?
Джемсън се усмихна широко.
— Господин Алистър, липсвахте ни в часовете. Рисувал я е Седуин Малисън през 505-а нова година. Какво ни подсказва това?
Момче със сериозно изражение, протрити дрехи и шал взе думата.
— Нарисувана е преди повече от петстотин години след Опустошението. Тоест не е възможно художникът да я е познавал лично.
— Значи може да е изглеждала съвсем различно? — пожела да уточни Хан.
Джемсън кимна.
— Може. Какъв е изводът? — Въпросът му даде тон за дискусия относно наричания от Джемсън „социален контекст“ — как религията и политиката оказват влияние върху изкуството, а той на свой ред оформя народното възприятие. Някои от по-малките ученици прихванаха от ентусиазма на проповедника, вперили в него колкото объркани, толкова и развълнувани очи.