Улиците бяха нетипично тихи дори за това време на деня, а присъствието на Кралската гвардия беше необичайно отявлено. Хан се изплъзна от погледа на неколцина патрулиращи гвардейци, а за да избегне групите войници, скупчени по уличните ъгли, постоянно променяше маршрута си. В Южен мост, виновен или не, човек гледаше да не се мярка пред очите на гвардейците. Традицията се предаваше от поколение на поколение.
Стигна до „Бъчвата и короната“ почти по пладне. Кръчмата трябваше да е пълна с обядващи клиенти, но за негова изненада само половината от масите бяха заети. Матю стоеше на бара и режеше свъсено голям овнешки бут.
— Здрасти, Матю — поздрави го Хан. — Идвам да взема празните шишета.
Матю замръзна и впери поглед в Хан, сякаш видя демон. Накрая мушна ножа в джоба на престилката си, извади бутилките изпод тезгяха и ги остави на плота пред Хан, без да откъсва очи от него.
— Какво става тук? — попита Хан, докато пъхаше бутилките в торбата. — Навън е странно. По улиците няма никой, освен гвардейци, и то цели тумби.
— Не си ли чул? — присви очи Матю.
Хан поклати глава.
— Какво да чуя?
— Снощи някой е убил шестима Южняци. — Матю отново извади ножа. — А това е голямо събитие, дори за квартал като нашия. Телата били разпилени по брега на реката, та да ги видят всички. Хората са наплашени, мислят, че войната между уличните банди се развихря отново.
— Как са умрели? — попита стъписано Хан.
— Тук идва странното — продължи Матю. — Свикнали сме на кланета и побои. Тях обаче са ги изтезавали, а накрая са ги удушили с гарота.
— Сигурно някой е искал да ги ограби — предположи Хан. Мъчеше се да звучи небрежно — не съвсем лесна задача с толкова пресъхнала от ужас уста.
— Нямам представа. — Матю размаха ножа пред Хан, докато по лицето му се редуваха любопитство и мнителност. — Ама си мисля, че ти може да знаеш.
— Аз? — Хан затвори торбата. — От къде на къде?
— Кой не знае, че си главатар на Вехтошарите. И че Южняците здравата са те подредили оня ден. На мен това ми мяза на отмъщение.
— Е, който уж знае, греши — заяви Хан. — Нямам нищо общо с това.
— Тъъй — провлачи Матю. — Само запомни, че не ща неприятности.
Хан преметна торбата си през рамо.
— Повярвай ми, и аз не ща неприятности.
Но неприятностите все някак го намираха. На излизане от „Бъчвата и короната“ имаше време само колкото да установи, че отново е заваляло, преди някой да го сграбчи за яката и да го блъсне в каменната стена на кръчмата.
„Проклети Южняци!“, помисли си той. Зарита и се загърчи в желязната хватка. Стараеше се да е подвижна мишена, защото очакваше всеки момент да усети нечий нож между ребрата си. Похитителят обаче го прикова към стената с една ръка, докато с другата сваляше от рамото му торбата. После я захвърли на земята и празните бутилки издрънчаха. Накрая непознатият го заопипва грубо и измъкна няколкото ножа от дрехите му. Кесията — също.
За финал нападателят го завъртя със замах и пак го блъсна в стената, този път с лице към него. Хан се озова пред позната физиономия, изпита и болнава, с тънки, злобни устни, разкриващи пожълтели, гниещи зъби. Измежду тях струеше покъртително лош дъх.
Беше отколешният му враг Мак Гилън, сержант в Кралската гвардия. Зад него стояха още половин дузина униформени.
— Ей! Дай си ми кесията — викна Хан, решил, че е най-добре да повдигне темата още в началото и ако трябва, да негодува.
Гилън заби юмрук в корема му и въздухът изхвърча от дробовете на Хан.
— Видя ли сега, Гривник, този път сгази лука. — Гилън се възползва от неспособността на Хан да каже нещо в своя защита. — Знаех си аз кой е виновникът и къде да го сгащя. Само почаках мънинко.
— Не… знам… за какво говориш — отвърна задъхано Хан, превил се надве и покрил корема си с ръце, за да го защити от повторна атака.
Гилън го сграбчи за косата и вдигна главата му така, че да го гледа в очите. Сержантът бе понапълнял, откакто Хан го беше виждал за последно и мърлявата му униформа вече зееше между копчетата.
„Поне един жител на Южен мост си угажда“, помисли си Хан.
— Не — отрече Хан. Явно се връщаше към стария си навик да влошава още повече и бездруго лоши ситуации. — Беше… Гвардията. Отказах… да си платя.
Всички знаеха, че униформените не те закачат, ако си плащаш на правилния човек. А Мак Гилън беше правилният човек.
Тряс! Гилън стовари палката си върху главата на Хан и той се свлече на колене, прехапвайки си болезнено езика. Побърза да покрие главата си с ръце.
— Спри! — изкрещя някой, незнайно кой. Сигурно от другите униформени. Или пък Матю му се притичаше на помощ?