Вече подминаваха храма на Южен мост и тръгваха по самия мост. Хан простена гръмко и затътри крака по земята, сякаш търсеше опора.
— Ей! По-полека — смъмри го един от войниците и затегна хватката си върху ръката му.
Хан простена отново.
— Ау! Главата ми! Боли. Пуснете ме! — Загърчи се в ръцете им. — Не ми е добре — проплака с паническа нотка в гласа. — Сериозно говоря! Ще повърна! — Запуши си устата с длан и наду бузи в подкрепа на твърдението си.
— Да не си посмял върху мен! — предупреди го униформеният му похитител. Хвана го за яката и колана на панталоните и го тикна към каменната стена, обточваща моста. — Повръщай в реката, момче, и побързай.
Хан стисна преградата със здравата си ръка и заби глава в лицето на гвардееца зад него. Онзи изкрещя и го пусна, облян в кръв от разбития си нос. Хан се качи на стената и приклекна върху нея, вперил поглед в отломките, носещи се по водата.
— Спрете го! — изкрещя зад него Гилън. — Измъква се!
Нечии ръце посегнаха да го хванат, но Хан се изстреля от стената с опънато тяло така, че да се отдалечи възможно най-много от каменните подпори на моста. За щастие не се удари в никоя от нагъсто струпаните в тесния канал лодки и се гмурна близо до северния бряг. Изплува на повърхността, плюейки мръсна вода, и този път наистина му се догади.
Добре че поне можеше да плува. Дължеше го на летата, прекарани с клановете. Малко от гражданчетата умееха.
— Ето го! — долетя до него гласът на Гилън. — Вие — в реката! Пет девойчета, за който го хване.
Пет девойчета! Та той беше готов сам да се предаде за толкова.
Хан се гмурна отново и заплува сляпо към вехтошарския бряг. Стиснал очи в тинестата вода, риташе с всички сили, за да компенсира безполезната си дясна ръка. По едно време вдигна глава да провери докъде е стигнал и да пооправи кривата линия на движение, но бурните викове наоколо му дадоха да разбере, че са го открили. Потопи се отново и успя да се скрие сред множеството плавателни съдове и носените по водата боклуци.
Най-накрая достигна пристанището откъм Вехтошарника, шмугна се под кея и преджапа през плитчините до ъгъла, където пристанището се среща с речния бряг. Скъта се между подпорите с треперещо тяло и тракащи зъби.
Шумотевицата, съпътстваща хайката, заглъхна постепенно, понеже гвардията се разпръсваше на все по-широк и по-широк терен. Накрая Хан спря да ги чува. Въпреки това изчака да се стъмни, преди да се покаже изпод кея и да излезе на брега.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ОЧИ И УШИ
В деня след планинския пожар Раиса прекара цяла сутрин с учителя си по чужди езици, мъчейки се да произнася меките южняшки гласни. Тамронският беше несъвършен език — подтикваше към неточен изказ и двусмислия; отличен за политическия свят. Раиса предпочиташе безотказната прецизност на долския или фините нюанси на клановия.
Тъкмо приключваха урока, когато вестоносецът на кралицата ѝ донесе покана за обяд в покоите на майка ѝ. Беше твърде нетипично и Раиса се зачуди как ли се е провинила този път.
Шамбеланът въведе Раиса в покоите на майка ѝ. Вътре чакаше маса, сервирана за двама. Майка ѝ седеше до камината с разпусната руса коса и лъскав копринен шал на раменете. На кралицата вечно ѝ беше студено. Страдаше като крехко равнинско цвете, пресадено в неприветлив климат. В сравнение с нея Раиса се чувстваше като жилав планински лишей, тъмен, устойчив и пълзящ по земята.
Раиса направи реверанс, озъртайки се наоколо.
— Мамо? Само ние ли сме?
Мариана потупа с длан мястото до себе си.
— Да, скъпа, имам чувството, че не сме имали възможност да поговорим, откакто се върна от Демонаи.
„Слава на Създателката“, помисли си Раиса. Отдавна не ѝ се беше случвало да остане насаме с майка си. Лорд Баяр вечно се навърташе наоколо. Отваряше ѝ се шансът да обсъди с кралицата въпроса за наемните войници. Нищо чудно дори да я убеди да заповяда на капитан Бърн да назначи Амон в личната ѝ стража.
Раиса седна до майка си и Мариана ѝ сипа чай от масивната кана на масата.
— Възстанови ли се след ужасяващата случка в Ханалеа? — поинтересува се кралицата. — Аз лично трудно заспах снощи. Да помоля ли лорд Вега да те прегледа? — Хариман Вега беше дворцовият лекар.
— Добре съм, майко — увери я Раиса. — Разминах се само с няколко синини.
— Благодарение на семейство Баяр — натърти Мариана. — Имаме безценен защитник в лицето на висшия магьосник, а и младият Мика изглежда е наследил таланта на лорд Баяр, не смяташ ли? Както и очарователната му външност — добави с момичешки смях.