— Защо не освободим чуждестранните наемници, на които плащаме в момента — предложи Раиса. — Така ще имаме достатъчно пари.
— Лесно е на думи — отбеляза кралицата. — Но те заемат високи постове. Генерал Клемат разчита на тях за…
— Не твърдя, че ще е лесно — прекъсна я Раиса. — Просто смятам за необходимо да обмислим този вариант. Струва ни по-скъпо да наемаме чуждестранни войници, а и хората се бият по-всеотдайно, когато бранят собствените си домове и семейства. Освен това присъствието на толкова чужденци би било рисковано в даден момент.
— Откъде прихвана тази идея? — попита Мариана, сбърчила чело. — От лагера Демонаи ли?
Всъщност питаше дали я беше чула от баща си, или от баба си Елена. Амон я помоли разговорът им да си остане между тях. А Раиса не искаше да злепоставя нито него, нито капитан Бърн.
— Не, просто се замислих наскоро.
— В момента е по-добре да съсредоточиш вниманието си върху уроците — заяви Мариана. — Аз ще преценя кой е най-подходящият кандидат за теб и кралството. Не бива да отлагаме сватбата ти до края на войната. Кой знае кога ще настъпи.
— Но защо да бързаме? — сепна се Раиса. — Ти си се омъжила млада, защо обаче и аз да постъпя така. Ще управляваш кралството още дълги години. Сигурно ще съм старица с цял куп внуци, докато дойде време да се възкача на престола.
Мариана заопипва шала си с нервни пръсти.
— Знам ли — пророни тихо. — Понякога си мисля, че не ми остава много време на този свят.
Раиса познаваше това старо оръжие още от детството си, но то още имаше ефект.
— Престани! — скара ѝ се Раиса и добави: — Моля те, не говори така, мамо. Не издържам да те слушам.
Като малка Раиса често се измъкваше от стаята си нощем, за да наблюдава как спи майка ѝ, понеже се страхуваше да не би да спре да диша. В такъв момент трябваше да е наблизо, за да ѝ помогне, фактът, че в кралицата имаше нещо свръхестествено, почти неземно, само подсилваше опасенията на Раиса. Въпреки това съзнаваше манипулациите на Мариана: често прибягваше до тази тактика, за да постигне една или друга цел.
— Просто ще ми олекне, ако въпросът с брака ти е уреден — въздъхна Мариана.
Раиса не възнамеряваше в скоро време да урежда каквото и да било. Бракът беше просто затвор и тя обмисляше как да го избягва възможно по-дълго.
Въпреки това с нетърпение очакваше дългия сезон на флиртове, ухажване, целувки, тайни срещи и отчаяни обяснения в любов.
Пазарене. Договаряне. Отклоняване.
А, да, отклоняване. Този похват винаги действаше при кралицата.
— Замислих се за тържеството по случай дебютантския ми ден — излъга Раиса. — Хрумнаха ми няколко идеи за роклята и исках да чуя мнението ти.
Прекараха половин час да обсъждат материята — сатен или дантела, цвета — черно, бяло или смарагдовозелено, модела — с волани или с набор, украшенията — тиара или лъскава мрежа за коса с мъниста. Накрая преминаха към терена — шатра в градината или прием в банкетната зала.
— И да не пренебрегваме срещата с главния готвач, за да обсъдим менюто — каза Мариана, когато темата започна да се изчерпва. — Ако уредим по-важните въпроси още сега, ще си спестим доста грижи в последния момент. Е, всичко зависи и от списъка с гости, разбира се…
— Амон очаква с нетърпение тържеството — обяви Раиса, колкото да насочи разговора към по-приятна за нея тема. — Радвам се, че си е у дома.
— А, да, исках да поговорим за Амон Бърн. — Този тон на кралицата никога не предвещаваше добро.
— Какво за него? — попита Раиса, веднага заела отбранителна позиция.
— Магрет каза, че снощи с ефрейтор Бърн сте имали тайна среща в оранжерията — подхвърли Мариана, въртейки отнесено един от пръстените си.
— Далеч не беше тайна — поправи я Раиса. — Не сме се виждали от три години. Искахме да наваксаме, а не успях да поговоря с него по време на вечерята.
— Казала си на лорд Баяр, че те боли глава — подхвърли Мариана.
— Наистина имах главоболие — излъга Раиса. — Е, и?
— Измъкваш се от трапезарията, защото те боли глава, а се срещаш с капитан Бърн — учуди се кралицата. — Какво ще си помислят хората?
— Видяхме се на публично място в компанията на дойката ми — повиши глас Раиса. — Ти ми кажи! Какво могат да си помислят хората?
— Магрет твърди, че сте я оставили в лабиринта и сте тръгнали нанякъде сами — изгледа я кралица Мариана.
— Магрет заспа на пейката и решихме да не я будим — уточни Раиса. — Знаеш каква е, ако я събуди някой. Тази сутрин се върнах да я прибера.
Каква благодарност само. Още от сутринта Магрет гледаше изпод вежди и се оплакваше от болки в старите си кости, защото беше спала на каменната пейка цяла нощ. А това вероятно обясняваше защо я бе издала на кралицата. Раиса разчиташе, че ще си замълчи — все пак беше заспала при изпълнение на служебното си задължение. Хората са толкова непредвидими.