Выбрать главу

— Невъзможно е без други войски и без средства — възрази Лорн.

— Зная. И възнамерявам да намеря.

— Единствено под мое командване?

— Да.

Лорн успя да прикрие изненадата си и прие новината, без да трепне. Разбира се, че много добре знаеше какво щеше да представлява за него една подсилена Ониксова гвардия, способна да съперничи във военно отношение на най-добрите войски на Върховното кралство. Тя щеше да бъде оръжието, от което се нуждаеше той, за да задоволи амбициите си.

Ирдел си доля малко вино и пресуши чашата си на един дъх, после се изправи. Лорн разбра, че разговорът завършва и на свой ред също се изправи.

— Да се видим отново утре — каза принцът-регент, докато го изпращаше. — Искам да ви възложа мисия. — Лорн беше заинтригуван, но нищо не попита. — Поверителна мисия. Мисия, за която ви се доверявам.

Лорн се задоволи само да кимне, което с нищо не го ангажираше.

— Утре сутрин ще изпратя ескорт да ви доведе — добави Ирдел, като посочи вратичката, която Елвин д’Ералс вече отваряше.

— Няма нужда — каза Лорн.

Ирдел се усмихна разбиращо.

— Както обичате, рицарю. Значи до утре. При Старите арени.

Лорн поздрави принца-регент, който добави, преди той да излезе:

— И последно нещо. Бдете над Алан, моля ви. Направете ми тази услуга. Алан е ваш приятел, а вие сте един от малцината, които все още слуша. Пазете го от лоши влияния. За негово добро.

Лорн спря за миг, после тръгна, без да отговори.

* * *

След като Лорн си тръгна, виконт Елвин д’Ералс заключи вратата на зимната градина. Принц Ирдел стоеше прав, беше умислен. Елвин отиде до ниската масичка, взе чашата на принца-регент и без никакво притеснение я допи.

— Е? — рече той.

Ирдел не отговори веднага.

— Не знам какво да мисля за този мъж — каза той. — Давам си сметка, че слабо го познавам, но се питам дали изобщо някой може да се похвали, че го познава добре.

— Този разговор послужи поне за това — отбеляза Елвин, като си доля още вино в чашата на принца. — Душата на Лорн е черна.

— „Черна душа“? — повтори Ирдел. — Говориш като някой Добродетелен.

— Прекарал е три години в Далрот — настойчиво продължи Елвин. — Бил е под влиянието на Тъмнината. Тя го е покорила и го е белязала с печата си. Лорн се е върнал жив от този ад, но това не означава, че се е върнал невредим. Не мисля, че сега може да му се има доверие. Всъщност дали някога е могло да му се има доверие? Бил е изпратен в Далрот заради държавна измяна.

По онова време Лорн бе член на кралската гвардия и му бе поверена строго секретна мисия: да бди над сигурността на делегация, натоварена да преговаря за таен мирен договор между Върховното кралство и Иргаард. Преговорите бяха почти на привършване, когато клаузите на договора — който заплашвал да разруши равновесието на силите в Имелория — бяха разкрити публично. Последвалият дипломатически и политически скандал постави Върховното кралство в деликатно положение спрямо отколешните му съюзници. Договорът пропадна и скоро Лорн бе заподозрян, че е организирал изтичането на информацията. Беше съден и признат за виновен и без да се знае какви точно доказателства има против него, изпратен в Далрот, за да гние там до края на дните си. Обаче три години по-късно Върховният крал върна Лорн на служба при себе си, като го обяви за Първи рицар на Кралството.

— Баща ми го оневини — припомни Ирдел. — А кой от тогава до сега е направил толкова, колкото Лорн за толкова кратко време?

Настъпи мълчание.

Елвин не беше убеден, но въпреки това се колебаеше да постави под въпрос легитимността на реабилитирането на Лорн пред принца-регент, защото това означаваше да се усъмни в основанията на едно от последните важни решения на Върховния крал.

Ирдел взе чашата си от ръката на Елвин и отпи.

— Не бива да се доверяваш на този човек — настоятелно повтори виконтът. — Никой не бива да го прави.

— Зная — отвърна Ирдел мрачно. — Но нямам избор.

2.

Загрижен, граф Теожен д’Аргор наблюдаваше небето от двора за излитане на Голямата Кралска змейна. Беше към петдесетгодишен, едър, с лъскаво плешиво теме. На колана му висеше легендарният боздуган, с който никога не се разделяше.

— Става цял час, откакто трябваше да са се върнали — каза той.