— Стерм е добър змейник — отговори главният змеяр, застанал до него. — Ще предпочете да се приземи, за да не преумори Дил.
Теожен мрачно се съгласи.
Главният змеяр сигурно беше прав, но можеше да има и други хипотези, не толкова успокоителни. И точно те тревожеха графа, който се страхуваше, че е надценил силите на Дил — млад змей, чието оздравяване следеше от седмици. Ако беше сгрешил, това излизане можеше да се окаже опасно за змея и за неговия змейник, толкова опасно, че дори фатално. Верен на традицията на господарите на Аргор, през целия си живот Теожен бе отглеждал и дресирал змейове. Беше виждал не един змей внезапно да изпада в пълно изтощение и да повлича безпомощния змейник в стремително падане.
— Дил повече не можеше да издържа затворен между четири стени — добави главният змеяр. — Накрая щеше да се нарани с веригите си. Да полети малко днес беше добро решение.
— Това още не се знае — възрази Теожен. Помисли после рече. — Прати хора да ги търсят, докато е още светло.
— На вашите заповеди.
Докато главният змеяр се отдалечаваше, Теожен видя Лорн, който минаваше през покрития със слама и сняг двор и идваше към него.
— Какво правите тук, рицарю?
— Идвам да ви видя. Казаха ми, че ще ви намеря тук.
Двамата мъже се прегърнаха.
Брат по оръжие на Ерклант II, Теожен винаги бе бил верен и предан служител на Върховното кралство. Поради тази причина бе отстранен от кралица Селиан, след като Върховният крал се оттегли в Цитаделата. Уморен от интригите, отказващ компромисите и отчаян, че един ден ще види краля да напусне доброволното си отшелничество, най-накрая Теожен се бе отказал от всичко. Беше последният останал верен човек и се бе върнал в любимите си планини в Аргор, вместо да присъства на покварата и упадъка на Върховното кралство. Обсадата на Арканте не го накара да промени решението си. Беше отказал да участва в нея и да изпрати войските си, защото не приемаше политиката на кралицата.
— Вече само със змейовете се чувствам по-добре — рече Теожен. — Ще полудея, ако трябва да прекарвам дните си в Двора.
— Можем ли да поговорим някъде?
— Разбира се.
Обграден със сводове, разположени на пет етажа, затворени с решетки или с дървени порти, подсилени с желязо, дворът беше защитен от вятъра, но не и от хапещия студ. Затова Теожен поведе Лорн към едно от стражевите помещения, където гореше хубав огън. Един слуга им донесе вино, после ги остави насаме.
— Е? — попита Теожен. — Какво ви води тук?
— Днес бях приет от принц Ирдел.
— И какво ви обеща той?
— Да ми отнеме пръстена на Първи рицар и да ме остави да командвам Ониксовата гвардия.
— Можеше да се предвиди. Това ли е всичко?
— Не. Според собствените му думи иска Черните гвардейци да се превърнат във войска, гарантираща единството и сигурността на Върховното кралство. Войска в служба на Върховното кралство и само на Върховното кралство.
— Може би е искрен — каза Теожен и присви устни.
— Да, може би.
— Но колкото и да са престижни и уважавани, вашите Черни гвардейци съвсем не са толкова многобройни.
— Казах му го. На това Ирдел отговори, че ще направи необходимото.
Теожен се замисли.
— Познавам принц Ирдел — рече той. — Ако е обещал, ще го направи. Обаче се съмнявам, че ще бъде от полза единствено на Върховното кралство. А впрочем и във ваша.
— Смята да ми възложи мисия.
Теожен се усмихна.
— Нищо не е даром на този свят. Опасна ли ще е тази мисия? Противна на честта?
— Все още не знам. Ще разбера утре.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Не, не мисля. Дойдох да ви попитам дали имате новини за Лукас.
Лукас дьо Гатлис беше единственият син на граф Теожен д’Аргор. Беше водил бурен живот, преди да се включи — воден от идеал, но и от любов — във войската на господарката на Арканте против Върховното кралство. Тогава Лорн се бе сблъскал с него и го бе заловил при обсадата на Арканте. Тъй като можеше да бъде съден за държавна измяна, Лукас бе отведен в Ориал, където съдбата му продължаваше да бъде нерешена.
— Виждали ли сте го скоро? — попита Лорн.
Теожен въздъхна и прокара ръка по плешивата си глава.
— Веднъж — рече той. — За малко. Но не и откакто е затворен в Гриф. (Крепостта Гриф беше затвор, построен на един остров в река Ейрдър, под Ориал. Там Върховното кралство пазеше най-опасните или най-ценните затворници.) Знаете, че винаги ни е било трудно да се разбираме — продължи Теожен. — Започна, когато умря майка му, струва ми се… — той замълча, в ума му нахлу споменът за съпругата, която бе обичал страстно. — Никога не съм знаел как да се разбера с него. Това, че поисках да го възпитам както моят баща възпита мен, сигурно бе грешка. Но Божествените са ми свидетели, че винаги съм искал единствено и само доброто му и по някакъв начин успях. Направих от него смел и честен мъж. Рицар, достоен за уважение.