— Разбира се — отговори Сорво. — Това е тук.
И той сложи пръста си на река Ворл, която очертаваше естествена граница между Мъртвите земи на запад и Исерн на изток. Бренвост беше разположен на устието на единия ръкав на тази река, на двайсет лангърски левги от главното течение и от мястото, което сочеше губернаторът.
— Това е мост, построен още по времето на Мрака — обясни той. — Някои казват, че е прокълнат. Но това е единственият начин да се премине Ворл в нашата област.
— Особено когато става дума за армия, предполагам — каза Теожен.
— Ворл тече сред високи отвесни скали, преди да се влее в Сграбчващото море. Всъщност десетки левги тече в дълбока пропаст. Трябва да се отиде много назад към горното му течение, за да се премине по друг начин. Ето това са направили бандите и точно затова са започнали да нахлуват в провинцията от север.
— Което позволява за момента Бренвост да е още далеч от опасността — заключи Теожен и се наведе да огледа картата отблизо.
Тя беше много подробна на изток от Ворл и вярно предаваше горите, пътищата, селата и фермите в Исерн. Но беше почти бяла на запад от реката — там, където се простираха Мъртвите земи.
— Армията е бавно и непохватно чудовище — каза Лорн. — Тя винаги трябва да избира или най-лесния, или най-краткия път. А за да се стигне до Бренвост, най-лекият и най-краткият път минава по моста на Дунрат…
— Значи и двамата мислите, че тази армия се е насочила към Бренвост? — попита губернаторът.
Тревожният му поглед се премести от Лорн към Теожен и от Теожен към Лорн.
— Убеден съм — рече Лорн.
— Но Бренвост е без защита! А за да се спре армия, е необходима друга армия!
— Не губете надежда, губернаторе — каза Теожен. — Ние сме тук. Армията на Върховния крал се придвижва насам, а в краен случай скоро ще дойде флота, която да изведе населението.
Сорво кимна, че разбира.
Най-много от всичко искаше някой да го успокои, но тревогата не преставаше да го гризе.
Когато си тръгнаха от кабинета на губернатора на Бренвост, за да се върнат при своите хора, докато слизаха на двора по стълбите на главната кула, Лорн каза на граф Д’Аргор:
— Ние не знаем нито кога ще пристигне Върховният крал, нито кога ще дойде помощта от флотилията.
— Зная. Но този губернатор има нужда от надежда.
— Така или иначе не можем да разчитаме на него.
— Не можем. Или много малко.
— Наредете да приготвят трите ни змея. Йерас ще вземе единия, за да предупреди Върховния крал и да го накара да ускори ход. Аз и Логан ще вземем другите два.
— Къде отивате?
— В Мъртвите земи. Искам да видя тази гелтска армия със собствените си очи.
— Съмнявам се, че е някакъв мираж.
— Аз също.
Стигнаха в двора, осветен от запалени факли. Повечето от ониксовите гвардейци не спяха. Чакаха, потънали в трептящата от напрежение тишина, която предшества битките и великите събития.
— А докато вие разузнавате? — попита Теожен.
— През това време вие ще потеглите към моста на Дунрат начело на Ониксовата гвардия. Ще се срещнем там и там ще задържим гелтите колкото време е нужно.
Всички необходими приготовления бяха направени през нощта и на зазоряване Черните гвардейци поеха след граф Д’Аргор към моста на Дунрат, Йерас полетя на изток, а Лорн и Логан се насочиха към Мъртвите земи. Вече изобщо не ставаше въпрос да се преследват гелтите, които плячкосваха Исерн, и да се помогне на жертвите. Изоставяйки последните бежанци на съдбата им по пътищата на Исерн, Ониксовата гвардия трябваше да се изправи пред опасност, за която знаеше, че е много по-голяма, но тепърва ѝ предстоеше да разбере точно колко.
С това намерение Лорн и Логан полетяха на северозапад, яхнали змейовете, минаха главното течение на Ворл малко преди пладне и полетяха над степите — все по-безводни и пусти — на Мъртвите земи. Хоризонтът пред тях се простираше огромен и монотонен, осеян от скалисти хълмове. Следобедът вече свършваше, когато забелязаха облак прах, който беше толкова голям, че можеше да се дължи единствено на голямо множество хора. В този миг те се спуснаха надолу и като летяха ниско, се насочиха към една скалиста издатина, зад която оставиха змейовете, а после се изкачиха на върха ѝ. Легнал на земята, Лорн разгъна далекогледа си…
И видя.
Наистина се движеше множество — множество от войници, които тичаха, без умора, като носеха оръжията и припасите си на гръб. Конниците не бяха много, но няколко групи гелти теглеха на ръце каруци, в които бяха клекнали жреци-магьосници. Варварски бойни знамена се вееха в ритъма на тичането. Барабани отмерваха движението. Във въздуха кръжаха змейници.