— Да, така мисля.
— Това не е чак толкова висока цена, когато разполагаш с армия от две-три хиляди души.
Нае се извърна към Лорн и го погледна в очите.
— Защо това те тревожи толкова?
— Защото гелтските племена, с които съм се сблъсквал, щяха да се избият помежду си, за да превземат Пожертваната и да спечелят първата победа в тази битка. Дори и да знаеха, че сигурно ще я взривим. Въпрос на слава, на чест… Но сега някой е успял не само да събере воините от поне стотина племена, но и да ги накара да му се подчиняват. Да им наложи авторитета си и да накара да замлъкнат вековните разправии и съперничества. Ако гелтите от Мъртвите земи никога не са представлявали истинска заплаха за Върховното кралство, то е защото племената им враждуваха помежду си още от времето на Мрака. Но един изключителен вожд е успял да ги обедини и точно с този вожд се сблъскваме тук — Лорн въздъхна. — Ето това ме тревожи.
На следващия ден гелтите не нападнаха.
Все така нащрек Ониксовата гвардия напразно наблюдаваше пустия хребет, който сутринта бе преминат само от десетина змейници. На редута веднага бе вдигната тревога и Лорн бързо се изкачи при бойниците на Главната, където граф Д’Аргор вече бе отишъл заедно с други Черни гвардейци.
— Нападат ли? — попита Лорн, макар да не му се вярваше.
— Съмнявам се — отвърна Теожен.
На война змейниците можеха да бъдат добри разузнавачи и много добри вестоносци, но — освен ако не яздеха огнени змейове — бяха доста лоши бойци. Най-много можеха да хвърлят по врага отвисоко някое и друго копие или гранати със запален фитил, но бяха съвършено уязвими за стрелбата с каменохвъргачка или оръдие, дори с лък или арбалет. А освен това във всички армии змейниците бяха рядкост и поради това бяха твърде ценни. Нямаше почти никаква полза да бъдат хвърлени в битка и да се поеме рискът от загубата им.
— Добре тогава, какво правят? — настойчиво попита Лорн.
И нареди оръдията да бъдат готови за стрелба.
Ненужна предпазливост. Следвани от всички погледи, гелтските змейници покръжаха известно време в небето като лешояди над плячка, после прелетяха над моста на Дунрат и изчезнаха по посока на Исерн.
— Разузнавачи? — колебливо предположи Лорн.
Теожен неуверено вдигна рамене.
За ониксовите гвардейци кулата, която защитаваше моста, беше Бдителната. Там винаги имаше часови на пост, но Лорн реши, че занапред десет души постоянно ще патрулират там. И също така реши да не зазиждат нейната порта, която беше единственият им изход.
Настана вечер, после нощ.
Ониксовите гвардейци се поотпуснаха, почувства се известно разведряване. Вторият ден свършваше вече и оставаха още само седем, които трябваше да издържат, докато дойде кралската армия. Дали гелтите се бяха отказали? Явно разрушаването на Пожертваната и загубите, които бяха понесли предния ден, ги бяха накарали да размислят. Може би се бяха разколебали, изправени пред решимостта на противниците си.
Лорн не вярваше на нищо от това, но остави хората да говорят.
Загрижен да поддържа високия боен дух на гвардията, Теожен го посъветва да разреши двойна дажба вино за всички, освен за часовите.
— От толкова никой няма да се напие. Но това ще стопли сърцата. И телата.
Лорн се съгласи. И наистина нощите ставаха все по-хладни, а бяха решили да пазят дървата за осветление: по-добре беше да изтърпят малко студ, но да запазят възможността да видят приближаването на врага в тъмнината.
— Чувате ли? — попита Лорн.
Теожен замълча и се ослуша. В далечината отекваха барабани като приглушено ръмжене.
— Това не са бойни барабани — уточни Лорн.
— А какво?
— Има само един начин да разберем.
Теожен погледна втренчено Лорн, после разбра.
— Не — каза той. — Много лоша идея.
— Нещо става. Трябва да знам какво.
Графът се приближи до Лорн. Заговори по-тихо, но натъртваше всяка дума:
— Ще знаем достатъчно утре, когато гелтите атакуват отново!
— Колкото повече разберем за тази армия, толкова по-добре.
— Нуждаем се от вас тук, рицарю.
— Със сигурност смятам да се върна.
— Не бива да се шегувате…
Нае видя двамата мъже, които разговаряха настрани и сякаш се караха. С чаша вино в ръка тя отиде при тях и спокойно попита: