— Проклет студ — процеди той през зъби.
— Несъмнено твърде много сте свикнали с мекия климат на Светия престол — каза Естеверис. — Във Върховното кралство зимите винаги са били много сурови.
Принцът-кардинал не обърна внимание на заяждането.
— Къде бяхте? — попита Селиан, когато забеляза, че под кардиналската си роба синът ѝ носи ботуши.
— Там, където службата на Дракона-крал ме призовава, майко.
— И по-точно?
— До смъртното ложе на един нещастен човек, чиято душа трябваше да бъде напътствана и който сега вече почива в мир.
— Това занимание за кардинал ли е?
— Няма незначителна душа, майко.
— Без всякакво съмнение виконт Борал е намерил при принца-кардинал пълното утешение, за което е жадувала старата му душа — каза Естеверис. — Струва ми се, че той съвсем наскоро прие култа към Дракона-крал.
Жал се извърна към министъра.
„Значи ти си знаел — помисли си той. — Знаел си къде съм. Знаел си при кого съм и си знаел защо. И трябваше да го кажеш. За да ме впечатлиш и да ми дадеш да разбера, че ме наблюдаваш? Може би. За да покажеш на скъпата ми майка, че нищо не ти убягва? Сигурно. Да, обаче богатството на виконта скоро ще послужи за свещената кауза на Пожертвания. И да, аз те тревожа и ти с пълно право се страхуваш от мен…“
— Наскоро, но бе един от най-искрените — каза Жал.
Естеверис се усмихна учтиво.
— Как би могло да е другояче?
Двамата мъже размениха поглед — твърде любезен, за да е невинен.
— Говорехме за аудиенцията, която Ирдел даде днес на Лорн — намеси се кралицата.
Осведомен начаса от шпионите си, Естеверис беше побързал да информира кралицата за срещата на Лорн и Ирдел. Това, че го бе направил пръв, беше малка победа, на която той се наслаждаваше, без да остави да му проличи. Но показната скромност на министъра не можа да заблуди Жал. Знаеше какво може да очаква от този разпопен духовник, за когото си мислеха, че всичко знае, вдъхваше страх и от години беше верен съветник на кралицата.
— В зимната градина, нали? — подхвърли Жал небрежно. — В този момент няма някой в Двореца, който да не го знае.
И седна доволен.
Жал беше навършил трийсет години и много приличаше на принц Алан, от когото беше малко по-голям. Имаше същите светли очи, същите руси коси и същата ослепителна усмивка. Но докато от Алан струеше светъл, топъл блясък, у Жал се таеше студен огън, който придаваше на погледа му стоманена острота. Това беше огънят на непоклатима религиозна вяра. В отговор на божествен призив Жал още като юноша бе влязъл в ордена и убеден, че съдбата му бе другаде, без никакво съжаление се бе отказал от всичките си права над трона на Върховното кралство. Всичко беше на негова страна: потеклото, умът, решимостта, липсата на скрупули и жестокостта. И като не отстъпваше пред нищо, за да служи на една цел, която беше по-висша от него, Жал се бе издигнал мълниеносно в Църквата на пожертвания Дракон-крал. Сега, когато беше кардинал на Ориал, единствената му амбиция бе да наложи вярата в Дракона-крал във Върховното кралство — ако трябва, дори със сила, война и страх.
— Да, точно така, в зимната градина — каза Естеверис. — На частна аудиенция. Принц Ирдел знае, че това ще се разбере, че ще бъде забелязано и обсъждано. Побърза да разговаря с рицаря Лорн и иска всеки да знае какво уважение му засвидетелства.
— Без никакво съмнение — предположи Жал.
Седяха в удобни кресла с високи облегалки около ниска кръгла маса, на която имаше поднос с медени сладкиши, които Естеверис обожаваше. Принцът-кардинал се наведе, взе една курабийка и докато отхапваше от нея, Селиан му каза:
— Естеверис смята, че Ирдел се е срещнал с Лорн, за да се увери в неговата лоялност към короната на Върховното кралство. Сигурно войната, известена от червената пепел, го тревожи. Въобразява си, че ще трябва да защитава своя трон и кралството, но не знае срещу кого. Или срещу какво. Така че брои съюзниците си. Разбира се, всичко това е ненужно, защото той никога няма да царува, макар все още да не го знае — Жал кимна одобрително, като с това искаше да насърчи майка си да продължи. — Естеверис предполага също, че Ирдел е обещал на Лорн да го остави начело на Ониксовата гвардия. Затова пък сигурно му е съобщил, че повече няма да бъде Първи рицар на Кралството, което е съвсем логично.
— Да, така е — потвърди разсеяно Жал, като махна една жълта трохичка, залепнала на маншета му.
Изпълнен с подозрение, Естеверис внимателно наблюдаваше принца-кардинал. Непринуденото държане на принца го тревожеше.