Родът на Върховните крале е предателски род. Родът на Върховните крале е предателски род. Родът на Върховните крале е предателски род. Родът…
Това беше предупреждението, но имаше и обещание:
Когато настъпи моментът, ще си спомниш. Родът на Върховните крале е предателски род. Когато настъпи моментът, ще си…
Болката продължи нагоре по ръката му и стигна до рамото му. После се разпростря до сърцето му — там, където Тъмнината в него беше най-дълбока — и се плъзна по всички черни вени, които покриваха хълбока му и стигаха до врата.
Лицето на Лорн се сгърчи от болка.
Хвана се за лакътя и се обърна. Облегнат на парапета, той се плъзна и седна на плочите. Нямаше представа какво става с него.
Когато му дойде времето, ще си спомниш.
Други думи се върнаха в паметта му. Думите на Ейлазий, които се смесваха с думите на Скерен и с думите на Серкарн.
Ще е достатъчен един зов…
Няма случайност. Има само…
… за да спусне Серкарн над света собствения си призрак от Тъмнина.
… сметки на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито значимостта им.
Когато настъпи моментът, ще си спомниш.
Лорн се свлече на една страна, повален от болката и от силата, която се пробуждаше в него и искаше да се освободи. Повърна черна, гъста жлъч, а Тъмнината разяждаше плътта му и властта ѝ нарастваше.
Тогава ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се да…
Усещам близост, която ви свързва със Серкарн, рицарю.
… зовът ти да достигне до мен и да благоволя да му отговоря.
„Съдбата винаги се сбъдва.“
Скован от болката и от пламналия си ум, Лорн разбра, че Серкарн беше предвидил този момент, че го беше пожелал и че бе направил необходимото — несъмнено отвъд това, което Лорн знаеше и можеше да си представи — той да настъпи. До каква степен Драконът отгатваше очертанието на пътеките на Съдбата? Виждаше ли как се кръстосват и прекъсват, разклоняват, изчезват в гъсти шубраци и после отново се появяват?
Когато настъпи моментът, ще си спомниш.
Последният път, когато Лорн бе чул това изречение, то се запечата в ума му, после той изгуби съзнание пред Дракона на разрушението. По-късно понякога се замисляше отново над него, без да успее да разгадае смисъла му.
Но може би то не беше предназначено за него.
Може би Серкарн не говореше на него, а на нещо в него…
— Тер-ак серт. Тер-ак доргах. Дерис таед фро Серкарн. Сор то кирас. Берас ду киран. Гарт дарул киран.
— Лорн! Събуди се!
Болката изчезна.
Лорн отвори очи и видя Майрин, наведена над него.
— Лорн!
Той примига с очи и лицето на Нае измести лицето на Майрин. Той се съвзе и се изправи, объркан като след кошмар. Избърса си устата с опакото на ръкава, докато Нае разтревожено го питаше:
— За бога, Лорн! Какво става с тебе?
Клекнала до него, тя му помогна да седне и да се облегне на стената. Логан също беше там, стоеше прав зад нея.
— Не съм много сигурен — призна Лорн.
— Ти говореше на драконски!
— А?
— Ами така ми се стори. Във всеки случай на такова приличаше. Не помниш ли?
— Не.
Подкрепян от Нае, той се изправи, но трябваше да преодолее леко виене на свят. Спомни си болката, гласовете, Тъмнината, но не помнеше да е говорил на драконски — древен, прокълнат език, който не знаеше.
— Добре ли си? — разтревожи се младата жена.
— Ще се оправя. Благодаря.
— Това беше твоят дух от Тъмнина, нали?
Лорн погледна Нае и си спомни, че ѝ бе обещал да не я лъже.
— Да. Така мисля.
— Какво става?
— Не знам. Кълна ти се. Наистина не знам.
Нае кимна: тя искаше само да му вярва.
В далечината засвириха гелтските тръби.
Загледан към Мъртвите земи, Лорн въздъхна. Първите редици на ордата скоро щяха да преминат хребета.
— Да вървим — каза той.
С Логан подире си той тръгна, стъпките му бързо си връщаха увереността. Нае остана назад и забеляза — на земята — писмото на Върховния крал, което Лорн бе забравил. Тя го вдигна, прочете го, после го сгъна и го пъхна в ботуша си.
Този ден беше последният.
Отблъснаха две нападения и когато дойде вечерта, разбраха, че няма да могат да отблъснат нито едно повече. Гелтите вече три пъти бяха успели да влязат в двора и три пъти ониксовите гвардейци трябваше да ги прогонват оттам. Петнайсет от тях паднаха — мъртви или ранени твърде тежко, за да могат да се сражават. За да победят, изстреляха последните си запаси от картеч, хвърлиха последните си бъчви с барут върху обсаждащия враг, изчерпаха и последните си сили.