Лорн влезе в двора, чиито павета тук-там се подаваха под сивия сняг. Вечер палеха факли, които сега пращяха на ледения въздух. Лорн подаде поводите на коня си на един от хората от ескорта и докато сваляше качулката си, забеляза четирите жребеца, завързани под един навес пред конюшнята: великолепни животни с разкошни амуниции, съвършени за парад, които обаче щяха да офейкат при първия оръдеен изстрел, а мирисът на кръв щеше да е достатъчен, за да се паникьосат.
— На кого са тези коне? — попита Лорн коняря.
— Не зная, месир. Искате ли да попитам?
— Не. Няма нужда.
Йерас идваше към него.
Този бивш разузнавач от вестфалдската армия, който беше едноок, се беше присъединил — също като Логан — към Ониксовата гвардия още в самото начало, когато тя се състоеше едва от шепа решителни мъже, събрани от общ идеал. Впоследствие той бе участвал заедно с Лорн във всички приключения и във всички изпитания.
Изглеждаше разтревожен.
— Някакъв проблем? — попита Лорн.
— Принцът е тук.
— Ирдел?
— Не. Алан.
Лорн се намръщи.
— Сам ли дойде?
— Почти — Йерас посочи с брадичка към конете, които Лорн вече бе забелязал. — Ескортът му. Господата чакат на топличко в столовата.
— А принцът?
Йерас посочи към върха на кулата.
— Той е горе — рече той. — В твоите покои.
Лорн завари Алан, седнал в креслото му, кръстосал крака пред огъня, с чаша в ръка. На лицето на принца се беше изписало изражението от лошите му дни: изопнати черти, кръгове под очите, мрачен поглед. Не се беше бръснал няколко дни и брадата му изглеждаше като слама — по-тъмна от светлорусата му коса. Траурните му дрехи бяха изпомачкани, беше захвърлил палтото си където свари, а кителът му беше разкопчан и отдолу се виждаше ризата му.
Докато затваряше вратата, Лорн успокои с поглед Йерас, който го беше последвал, но бе останал на стълбите. Свали си шлема, после наметалото и прибра меча си в ножницата. После си сипа чаша димящо вино от калената гарафа, сложена на топло до огнището, и я протегна към Алан.
— За краля — предложи той.
Принцът го погледна неразбиращо. После се съвзе и чукна чашата си в чашата на Лорн.
— За краля — каза той. — За татко.
Лорн кимна.
— За татко.
Двамата надигнаха чашите си, Алан изпи своята на един дъх, а Лорн отпи само глътка.
Настъпи неловко мълчание.
Алан се наведе напред и въздъхна с лакти, опрени на разкрачените си колене. Изглеждаше, сякаш мисли за нещо, докато очите му блуждаеха, втренчени в пропукващия огън.
Лорн чакаше, накрая Алан каза:
— Къде беше през последните дни?
— Имах си работа.
— Защо не беше до мен?
— Току-що ти казах.
— Имах нужда от тебе, Лорн.
Лорн не отговори.
Алан се смути, обзет от някаква смес от гняв и угризения. После въздъхна и като видя, че чашата му е празна, предложи, колкото да каже нещо:
— Още по една?
— Не.
— Както искаш.
Принцът се изправи и леко залитна, после се овладя. Напълни чашата си от калената гарафа, извади от джоба на китела си флаконче, пълно наполовина с кехлибарена течност и отсипа от нея в горещото вино.
Лорн го гледаше, без да каже нищо.
Когато се върна, след като бе тръгнал да търси легендарния Меч на кралете, Лорн бе разбрал, че Алан отново пие кеш. Тогава принцът му се бе сторил променен, много по-мрачен и загрижен от обикновено. И имаше защо: Алан беше научил, че съгласно завещанието, написано от баща му, той ще е следващият, който ще седне на Трона от абанос и оникс, а не брат му Ирдел. Като обаче нямаше представа за задкулисните игри, които кралица Селиан бе успяла да доведе до успешен край, за да постигне този резултат.
— За твое здраве — рече Алан и като вдигна чашата си, изпи на един дъх виното, смесено с ликьор от кеш, после се престори на учуден. — Какво? Никакъв упрек? Дори няма да ме накараш да те лъжа и да ти кажа, че се ограничавам до три чаши на ден?