И разбира се, той се бе подчинил.
— Какво направихте със завещанието? — повтори Сибелиус.
— По-добре е да не знаете.
— Унищожихте ли го?
Лорн си сложи ръкавиците.
— Един съвет, Сибелиус: забравете дори, че това завещание е съществувало.
— Знаете какво може да бъде направено благодарение на него, нали?
Лорн не отговори. Един дълъг миг очите му останаха втренчени в главния архивар, после си тръгна. Спускаше се бледа вечерна мъгла, когато излезе от Кралските архиви. Поколеба се, после не пое към Черната кула.
Беше се свечерило.
Гробището бе потънало в сиви сенки и бяла мъгла и се виждаха само неясни очертания — статуи и паметници, гробници, голи дървета. Оттатък стените му Ориал се простираше притихнал и някак далечен.
Наерис Вард стоеше сама в гробницата на баща си. Чу, че някой приближава и позна стъпките му. Беше Лорн. Той застана до младата жена и свали кожената си качулка.
— Добър вечер, Нае.
Нае не помръдна, стоеше със сведен поглед и ръце, събрани пред гърдите си. Лорн замълча и направи като нея.
— Не те питам как си разбрал къде съм — рече тя след известно време.
— Ти всеки ден идваш тук и оставаш дълго.
— Добре си осведомен. Следиш ли ме?
— Загрижен съм за теб.
— Няма нужда.
— Това щеше…
— Не! Изобщо не ми казвай, че точно това баща ми е щял да поиска…
Лорн не настоя повече и настъпи дълго мълчание.
Облечена в панталон до коленете и кител, Нае носеше палто, което ѝ беше доста голямо, но беше на баща ѝ.
— Той умря по твоя вина — каза Нае безизразно.
— Той умря, за да ми спаси живота.
— Заради един меч.
— Заради Мечът на кралете.
— И заради тебе.
Лорн не възрази, но Нае беше права: именно заради него той беше тръгнал да търси Меча на кралете. Заради него или заради неговата Ониксова гвардия, което беше едно и също. Тогава той бе изгубил всичко: славата, честта, властта. Дори Черните гвардейци му бяха отнети. Бяха му останали само неколцина верни мъже… и яростта да възтържествува отново. Хрумна му, че трябва да успее там, където всички се бяха провалили, и да върне легендарния Меч на кралете във Върховното кралство. Беше успял, но с цената на няколко погубени живота. Единият беше на Рейк Вард.
Застанал пред гроба му, Лорн стисна юмруци.
След като изрече последната обредна формула, с която поверяваше душата на Вард на неговите скандски предци, Нае вдигна глава, сложи си качулката и се обърна към Лорн. Погледът ѝ беше помръкнал, чертите на лицето ѝ бяха изопнати от умората и тъгата. Кичур черна коса галеше грозния белег на лявата ѝ буза.
— Какво искаш? — попита тя.
— Да говоря с тебе.
— За какво?
— Получи ли Дарбата?
Въпросът изненада Нае и тя се смути.
— Не — отвърна тя, след като почти на мига се съвзе.
Понечи да се обърне, но Лорн хвана китката ѝ с едната си ръка, а с другата вдигна ръкава на китела ѝ. Нае ядосано се дръпна.
— Остави ме!
Беше ядосана, но Лорн бе имал достатъчно време да види зараждащите се татуировки, които не оставяха никакво съмнение. След като някой скандски майстор-ковач умреше, Дарбата, която му позволяваше да обработва аркана, можеше да се изгуби или — ако пожелаеше — да премине в някой от неговата кръв. Обикновено предаването ставаше от баща към син или от вуйчо към племенник. Но нищо не пречеше наследникът да бъде жена. В Скандия имаше дори женска династия ковачи.
— Какво те прихваща? — ядоса се Нае.
— Баща ти те научи на всичко, което той самият знаеше. Ти порасна в неговата ковачница. Сложи в ръцете ти чук и клещи в мига, когато можеше да ги хванеш — и дори малко преди това. Предаде ти художествата на коването. И накрая ти предаде своята Дарба.
— Е и?
— Имам нужда от военен ковач. И искам това да бъдеш ти.
— Какво?
— Присъедини се към Ониксовата гвардия и стани неин главен ковач. Продължи делото на баща ти.
— Аз…
— Какво? Да не би да имаш нещо по-добро предвид?
— Не, но…
— Ти имаш ранга на майстор-ковач, нали?
— Да, но… Тук? Във Върховното кралство? Жена? — Нае погледна Лорн, в очите ѝ се четеше смесица от недоверие и насмешка. Но ядът още не ѝ беше минал. — Ти си луд — каза тя и си тръгна. — Забрави за това.