— Чакай! Не си тръгвай!
Тя спря и се обърна.
Лорн извади от китела си кожена папка, в която беше събрал скиците на Вард.
Нае недоверчиво го наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Какво е това?
— Последните работни скици на баща ти. Независимо какво ще решиш, те ти принадлежат. Но ми обещай да помислиш над предложението ми.
Нае взе папката.
— Нищо не ти обещавам — каза тя и се обърна.
Лорн я остави да тръгне.
— Наковалнята на баща ти сега е твоя — каза той. — Само от теб зависи да я накараш отново да запее. И съм сигурен, че Вард щеше да го иска!
Без да се обръща, Нае изчезна в мъглата.
Лорн остана още малко до гроба на Вард. Мислеше за своя стар приятел и мислено си поговори с него. Беше му поверил нещо много ценно: запечатан в оловна тръба, последният екземпляр на действителното кралско завещание почиваше в ковчега, скрито при един от малкото мъже, на които Лорн имаше доверие.
И чието мнение уважаваше.
— Ако беше тук, какво щеше да ме посъветваш? — прошепна Лорн. — Трябва ли да приема мисията на принца?
Когато излезе от гробището, Лорн вече бе взел решение.
Лорн се върна в покоите си в Черната кула, изчака малко, после запали огъня. Седнал в креслото си, той гледаше как хоризонтът пламти от залязващото слънце, после небето притъмня и зад заледените стъкла на прозорците настъпи пълен мрак.
Накрая, когато стана съвсем тъмно, Лорн запали една свещ и я размаха три пъти пред прозореца си.
Крепостта Гриф
Изминаха три дни до вечерта, за която Арканте и принцът-регент тайно се бяха разбрали по време на преговорите.
Вечерта се спускаше над Ориал, когато Лорн излезе от Черната кула, ескортиран от двайсетина конници. На главата му се спускаше широка качулка, прочутият му сканд висеше на хълбока му, а наметката му, прихваната с широк кожен ремък през гърдите, показваше нараменника му с герба на Ониксовата гвардия: вълча глава и кръстосани мечове.
Групата премина в бърз тръс по улиците, опустели от студа и тъмнината, никой не забави придвижването ѝ, всеки, застанал на пътя ѝ, беше принуден бързо да се отдръпне, чаткането на копитата хвърляше пръски кал и сняг по фасадите на къщите. Изглеждаше сякаш се движи към Кралския град, където прозорците, кулите и обходните пътища бяха осветени. Но насред път внезапно излезе от улицата на Принцовете и пое към Сводовете, чиито редуващи се дълги, дълбоки дъги водеха — след огромните стълбове в квартала на Терасите — към портата на Поклонниците.
Един подир друг Сводовете отекнаха от шума на копитата, които чаткаха по паветата в полумрака. Конниците минаха под първия, под втория, под третия. В един ъгъл под четвъртия чакаше мъж, който приличаше на Лорн и беше облечен като него: това беше Логан, който сега не носеше двете си остриета, кръстосани на гърба, а сканд на хълбока. Без да забавя ход, Лорн скочи от седлото наляво, а в същото време Логан се хвана за седлото и възседна коня отдясно.
Логан и конниците оставиха Лорн зад себе си, излязоха от четвъртия свод и изчезнаха под следващия. Лорн се обърна, загърна се с плаща и скри сканда и нараменника си. Спусна качулката си и с наведена глава бързо продължи. Един час по-късно, благодарение на помощта на граф Д’Аргор, яхна един змей от Голямата Кралска змейна и полетя в нощта.
Господарката на Леара, херцогиня на Галиор и Лоринис нареди да сложат креслото ѝ до прозореца в нейната стая. Седна и се отдаде на удоволствието от гледка, на която от години не бе могла да се наслади: залез над Ориал. Дребна и суха, със строго, набръчкано лице, с чисто бели коси, тя беше от онези сурови жени, на чието лице винаги е изписано недоверие и презрение, и за които всички мислят, че са неспособни да се усмихнат. Устата ѝ беше стисната, беше ѝ студено въпреки дебелото ѝ палто и кожената яка, но тя не трепереше. И макар да беше уморена от ужасното пътуване, от което току-що бе пристигнала, това по нищо не ѝ личеше.
Безразлична, недостъпна, госпожа Леара седеше скована и неподвижна, с изправена глава. Не проронваше дума и никой не смееше да я заговори. Около нея, в студените, прашни покои, стояли дълго необитавани, слугите сновяха насам-натам, палеха огън в камините, метяха, постилаха килими, закачаха гоблени по стените, подреждаха мебели, сглобяваха леглото. Придворните дами бяха заети да подредят гардероба и личните вещи на херцогинята: бижута, портрети, скъпоценности. А на всички врати стояха стражи с ръкавици и ботуши, с ризници, с ръка върху дръжката на меча.