Дирова се ръкува с Лорн и му посочи един стол. Между двамата мъже веднага, инстинктивно се възцари неприязън.
— Добър вечер, рицарю. Седнете, моля. Да ви предложа нещо за пиене? За ядене?
Лорн остана прав, докато Дирова се върна и седна отново зад писалището си, на което върху безупречно чиста кожена подложка бяха изрядно подредени бележник, мастилница, сребърен барутник и няколко пера, еднакви по размер и цвят.
— Вино — каза Лорн. — С удоволствие.
Дракът в червена ризница стоеше зад Лорн, неподвижен и мълчалив. Дирова му посочи с пръст една малка инкрустирана масичка, на която бяха наредени гарафа с вино и чаши. Без да каже дума, дракът поднесе чаша вино на Лорн и се върна на мястото си.
Лорн отпи глътка — беше превъзходно бяло илерийско вино.
— Харесва ли ви? — попита Дирова.
— Да — отвърна Лорн. — Но не съм дошъл да си говорим за вино.
Директорът се намръщи и каза:
— За да е изпратен капитанът на Черната гвардия, значи работата е сериозна…
— Така е. А също така и поверителна.
Дирова разбра недоизказаното.
— Можете да говорите пред Саарг.
Лорн не каза нищо.
Чакаше.
Накрая Дирова отпрати драка с рязко движение на ръката, прикриващо зле недоволството му. Веднага щом вратата бе затворена, Лорн каза:
— Впечатляващ е този ваш помощник.
— Да — отвърна Дирова с лека, доволна усмивка. — Саарг винаги прави такова едно впечатление…
Лорн извади кожен плик от китела си и го подаде на директора на Гриф. В плика се съдържаше документ, който Дирова разпечата и прочете набързо: това беше заповедта, с която принц Ирдел връщаше свободата на Лукас дьо Гатлис. Дирова вдигна очи от документа и предпазливо се вгледа в Лорн.
— Предайте ми рицаря Дьо Гатлис — каза Лорн. — От този момент, по заповед на принца-регент, той вече не е ваш затворник.
Сякаш за да се убеди напълно в съдържанието ѝ, Дирова отново прочете заповедта за освобождаване.
— Сега? — учуди се директорът. — Посред нощ?
— Сега.
— Това е необичайно.
— Спешно е. Имам заповед да отведа Лукас дьо Гатлис в Ориал и да го предам на принца-регент — излъга Лорн.
— Защо?
— Не знам повече от вас. Това е повече от необходимото.
Дирова впери поглед в очите на Лорн. Нищо не прочете в тях, но не скри недоверието си.
— Добре — каза той въпреки това, изправи се и взе тежка връзка ключове. — Последвайте ме, рицарю.
Двамата излязоха. В коридора Саарг тръгна заедно с тях.
По една покрита галерия, чиито дървени капаци потропваха от вятъра, тримата стигнаха — без да излизат на открито — високата, просторна главна кула, в която се помещаваха килиите. Това беше най-старата, най-зловещата и най-студената сграда в цитаделата. А и камъните ѝ бяха по-тъмни, от тях се носеха странни стенания, които отекваха още по-силно в нощната тишина поради внезапно задухалия леден вятър, примесен със сняг.
Управителят Дирова водеше с уверена стъпка. Саарг вървеше най-отзад. Лорн усещаше погледа на високия драк, впит в тила си, и имаше усещането не толкова, че го водят, колкото, че го ескортират като затворник. Беше сигурен, че Дирова се усъмнява в нещо, затова беше нащрек. Беше дошъл без предупреждение, като натрапник, и се страхуваше от капан, но не можеше да постъпи другояче, освен да продължава да играе играта и да се прави, че всичко е наред с надеждата, че всичко ще се нареди по най-добрия начин. В крайна сметка, за да се провали освобождаването на Лукас, беше достатъчно Дирова да задържи Лорн насила или с хитрост малко повече от час — колкото някой змейник да отиде до Кралския дворец, да провери какво става и да се върне.
Дирова въведе Лорн в едно стражево помещение в главната кула. По това време на нощта там нямаше никого, в камината припламваха червеникавите огънчета на жарта, над нея беше окачена цяла колекция от старинни оръжия. Плътни кожени завеси затуляха бойниците. На една голяма маса, покрай която бяха сложени две пейки, горяха няколко свещи сред купчини стар восък.