— Трябва да ви помоля да почакате тук, рицарю — каза Дирова. — Не може да продължите по-нататък. От съображения сигурност.
— Моята сигурност ли? — попита Лорн.
Дирова се усмихна лицемерно.
— Разбира се, вие сте от тези, които могат да се защитят в случай на… инцидент. Но такъв е правилникът и той не допуска никакво изключение.
— И кой го е въвел този правилник? — Лорн се забавляваше.
— Лично аз — отвърна Дирова надменно.
Двамата мъже си погледнаха враждебно.
— Добре тогава — рече Лорн. — Ще почакам.
Доволен, управителят излезе и затвори вратата.
„Тъпанар“ — помисли си Лорн.
Той потрепери от студ, разтри си раменете, после се огледа наоколо и видя един сандък до камината. Вътре намери пън и подпалки, които хвърли върху жарта и я разрови, за да може огънят да се разпали. Понеже още чувстваше в костите си хапещия студ, който го бе пронизвал, докато летеше от Ориал, Лорн с удоволствие се загледа в първите пламъци, които се издигнаха. Възседна на обратно един стол, протегна ръце към огъня и остави щипещата топлина да го завладее.
Крясъкът на змей сепна Лорн от лека, приятна дрямка.
Той се изправи, повдигна кожената завеса на единия отвор и макар че снегът и вятърът брулеха лицето му, подаде глава навън и се взря в нощното небе.
Един змей с ездач току-що бе излетял и летеше на юг.
Към Ориал.
Лорн разбра, че това, от което се страхуваше, беше на път да стане: несъмнено за потвърждение Дирова беше изпратил вестоносец в Кралския дворец. Дали искаше да се увери, че заповедта за освобождаване наистина беше издадена от принц Ирдел? Или искаше да предупреди кралицата, принц Жал или Естеверис?
Без значение.
Важното беше, че след по-малко от половин час в Ориал щяха да знаят, че капитанът на Ониксовата гвардия се е представил в крепостта Гриф със заповед — истинска или фалшива, — подписана от принца-регент, за освобождаването на Лукас дьо Гатлис. Много скоро кралицата и нейният министър щяха да научат и щяха да направят всичко възможно, за да му попречат.
Лорн трябваше да действа.
Но как да намери Лукас и как да го измъкне от цитаделата по най-бързия начин? Трябваше да организира бягството му, въпреки надлежно изготвената заповед за освобождаване.
Лорн тъкмо се отдръпваше от бойницата, когато нещо долу привлече вниманието му. Той присви очи и като ги пазеше с ръка, различи три силуета, които прекосяваха двора три етажа по-долу. Единият, който накуцваше отпред, осветявайки пътя с покрит фенер, можеше да е само Дирова. Отзад вървеше Саарг, който лесно можеше да се познае по високия ръст, а до него един мъж вървеше трудно: ръцете му бяха завързани на гърба, а на главата му беше нахлузен чувал или качулка.
Лукас.
Очевидно Дирова смяташе, че е по-добре да премести Лукас от килията му, докато разбере по-точно положението. Но къде го водеше, къде смяташе да го скрие?
Лорн изруга.
Невъзможно беше да се провре през бойницата, под която на всичкото отгоре нямаше нищо, а дворът беше на около дванайсет метра по-долу.
Лорн се спусна към вратата и изруга силно.
Заключена.
Дирова го беше затворил като предпазна мярка против мръсния номер, който можеше да му изиграе.
Лорн се опита да разбие вратата. Напразно. Само си натърти рамото, чувствайки как го обзема хладна ярост. После изрита бравата веднъж, втори път и при третия удар вратата се отвори с трясък.
Коридорът беше пуст.
С меч в ръка Лорн изтича до стълбите, но там чу, че се качват войници. Сблъсъкът с тях щеше да го забави, което щеше още повече да намали и без това слабите му шансове да настигне Дирова и Саарг, преди те да отведат Лукас на сигурно място. Видя малка врата, затворена с обикновено резе, през която нахлуваше леден въздух. Лорн я отвори и — блъснат от силния вятър, примесен със сняг, — излезе на една обходна пътека. После затвори вратата зад себе си и изчезна в нощта сред снежната буря.
— По-бързо! — гневно извика Дирова. — По-бързо!
С покрития фенер в ръка той куцаше силно, но вървеше бързо и зад него Саарг и затворникът едва го застигаха. С платнен чувал на главата и вързани на гърба ръце рицарят Лукас дьо Гатлис се съпротивляваше, дърпаше се и принуждаваше драка да го бута. Саарг обаче не можеше да си позволи да удря силно. Като син на граф Д’Аргор и капитан на гвардейците на Исандра Аркантска, Лукас беше един от най-важните затворници, държани в крепостта Гриф.
Дирова нетърпеливо отвори вратата на покрит пасаж, прекосяващ една постройка.