Лорн се олюляваше като пиян и се мъчеше да събере силите си. Ръката го болеше, а рамото му вече беше изтръпнало. Но нямаше избор: трябваше да се изправи срещу него. Хвана меча си с две ръце, разкрачи краката си колкото може по-широко и зачака.
Побеснял, Саарг нападна и нанесе ужасен удар, който Лорн ловко избягна, после и той премина в атака. Дракът парира, контраатакува, но отново разцепи само въздуха. Осланяйки се на умението и гъвкавостта, Лорн можеше да вземе надмощие. Но много бързо щеше да се умори и неизбежно щеше да допусне грешка. Освен това Дирова всеки момент можеше да се върне с подкрепление. Тъй като времето играеше двойно против него, Лорн трябваше възможно най-скоро да сложи край на този двубой.
Което означаваше, че трябва да рискува.
Като парираше и се прикриваше, Лорн свали гарда, за да нанесе светкавична атака. Скандското острие сряза кожата и плата и се заби в хълбока на драка, като отвори огромна рана, от която шурна кръв. Раната беше смъртоносна. И дори само болката стигаше, за да го повали, но Саарг само потрепери… и удари Лорн по главата с абаносовата дръжка на своя меч.
Лорн се почувства така, сякаш го бяха ударили с ковашки чук.
От удара загуби равновесие. Зашеметен, със замъглен поглед, той се олюля, направи няколко крачки встрани и с нечовешко усилие на волята успя да не изгуби свяст. Слепоочията му пулсираха, но той се задържа прав, с меч в ръка. Около него всичко се люлееше. Залитайки като пиян, той все пак успя да се обърне към драка, макар да успяваше да различи единствено високия му, черен силует.
Готов да нанесе смъртоносен удар, който Лорн нямаше да има сила да парира, Саарг вдигна меч високо над главата си, но в мига, когато посегна, нещо го бутна отзад: издал едното си рамо напред, Лукас се беше затичал и с пълна сила се бе хвърлил върху него. Дракът тупна тежко, главата му се удари в голите камъни, а Лукас залитна и падна малко по-нататък, неспособен да се задържи на крака заради завързаните си ръце.
Това беше отсрочката, от която се нуждаеше Лорн.
Саарг беше изгубил много кръв. Убийственият му бяс го напускаше и вече не успяваше да го поддържа. Докато дракът с мъка се опитваше да се изправи, Лорн грабна шепа сняг и си разтри лицето. После с несигурна крачка, държейки в отпуснатата си ръка сканда, който стържеше по земята, тръгна към Саарг, който също събираше последните си сили.
Дракът беше успял да застане само на колене, когато Лорн отиде до него. Победен, Саарг вдигна очи към Лорн, който бавно насочи удара си, съзнавайки, че няма да може да понесе още един след това.
Лорн събра всичките си сили и замахна с едно дърварско „ха!“. Тежкият сканд разцепи черепа на Саарг на две и остана дълбоко забит в раната, толкова дълбоко, че се наложи да опре крак в гърдите на драка, за да го измъкне.
В цитаделата заби камбана: тревогата беше обявена.
Без да изчака да си поеме дъх, Лорн помогна на Лукас да се изправи и с един удар на камата сряза кожените върви, които свързваха ръцете му.
— В състояние ли сте да тичате? — попита той.
— Да. А вие? — отвърна Лукас. — Не сте много хубава гледка.
Лорн се поусмихна.
— Бил съм и по-зле — после, виждайки светлините, които започнаха да се появяват по прозорците, добави. — Трябва да тръгваме.
Лукас вдигна меча на Саарг, докато Лорн вече се отдалечаваше.
— И как смятате да излезете оттук? — попита Лукас, спускайки се след Лорн.
— Така, както влязох — отвърна Лорн през рамо.
Кралица Селиан още спеше, когато на разсъмване Естеверис помоли за спешна среща. Тя го прие, седнала в леглото си, на светлината на високи свещи, след като отпрати слугините си и нареди да затворят вратите. Министърът почтително поздрави кралицата и каза:
— Тази нощ по нареждане на принц Ирдел е бил освободен рицарят Лукас дьо Гатлис.
Кралицата пребледня.
— Освободил е риц… Но с какво право?
— Той е принц-регент. Има свободата да…
— Има свободата да ми се подчинява! — вбеси се кралицата. — Ама за кого се взема той?
Естеверис не отговори.
Ирдел дълго се бе показвал смирен, като непоколебимо изпълняваше задълженията си на принц наследник. Но тези години бяха отминали и кралицата — която не успяваше да се примири — едва сега си даваше сметка, и то твърде добре.