Лорн свали замръзналото си, побеляло от леда палто. После се наведе над огъня, застанал срещу Лукас, и отхапа парче черен хляб.
— Скоро ще стигнем — каза той.
— Зная.
Лорн спря да дъвче и впери поглед в Лукас — достатъчно дълго, за да го накара да обясни.
— Зная къде отиваме и зная защо — каза Лукас. Без да го изпуска от очи, Лорн мълчеше. Така че Лукас добави: — Принц Ирдел пое риска да ме освободи, за да улесни преговорите, които тайно води с Арканте. И ви повери тази мисия, защото аркантците изискаха от него да го направи.
Лорн продължи да дъвче и се загледа в огъня. Слабо го интересуваше как Лукас бе успял да общува с външния свят от килията си и по такъв начин да остане във връзка с Арканте. Затова пък се питаше до каква степен Лукас бе повлиял — пряко или не — на преговорите.
Смутен от мълчанието, Лукас каза:
— Не зная дали щяхте да успеете толкова лесно, ако аз не бях наясно какво се готви. Вашето освобождаване много приличаше на отвличане.
— Не съм някакъв главорез.
— Не казах това.
— Вие ли поискахте да ви ескортирам?
Рицарят Дьо Гатлис се усмихна:
— Капитанът на Черната гвардия. Кой би могъл да се надява на по-добро?
Съзнавайки, че Лукас всъщност внимателно бе избягнал отговора, Лорн мълчаливо си дояде парчето сирене. За да му е спокойна съвестта, излезе да огледа небето, после се върна и легна до огъня.
— Всичко наред ли е? — попита Лукас.
— Да. Не мисля, че ще ни търсят, а освен това нощта и снегът улесниха бягството ни — и докато затваряше очи, Лорн завърши: — Ще поспя малко. Ще е добре и вие да направите същото.
Един час по-късно отново поеха на път и пристигнаха преди пладне. Небето беше чисто, слънцето грееше, но духаше много силен вятър, който ги затрудни доста, докато се приземяваха в развалините на една наблюдателна кула. От някогашната укрепена кула стърчаха няколко полусъборени стени, но те се издигаха над Ейрдър, там, където друга река се вливаше в нея. Един търговски кораб беше пуснал котва в малко скалисто заливче, скрит от погледите.
В руините чакаха въоръжени мъже.
Един от тях хвана змея за юздата веднага, щом той кацна. В това време един офицер се запъти към Лорн и Лукас, които скочиха в снега. По навик Лорн преброи и огледа въоръжените мъже. Бяха десет, в бели кожени ризници под дебели наметки, въоръжени с копия и кинжали, с изключение на офицера, който носеше дълъг меч на колана си. Аркантски войници — дисциплинирани и уверени, които не се държаха заплашително, но съвършено покриваха цялото място.
Офицерът поздрави Лорн, а с Лукас се ръкува приятелски.
— Очакват ви — каза му той. После се обърна към Лорн: — Вас също, рицарю.
Лорн се сепна.
Смяташе, че е приключил. Беше освободил Лукас дьо Гатлис и го бе ескортирал докъдето трябваше. Мисията му бе изпълнена и сега не му оставаше друго, освен да се върне в Ориал, където може би щеше да му се наложи да понесе последиците от постъпката си.
— Оттук — учтиво настоя офицерът, като посочи една пътека, спускаща се към заливчето.
Тъй като Лорн не помръдваше, Лукас му каза:
— Моля ви, рицарю. Ще ви отнемем съвсем малко време.
— Ние? — повтори Лорн.
— Не повече от час.
— А ако откажа?
— Свободен сте да си тръгнете веднага, ако желаете — увери го Лукас. — Тук имате единствено приятели.
Лорн не се колеба дълго.
— Добре — каза той.
Офицерът остави трима души в развалините със заповед да наблюдават околностите и да пазят змея. Останалите тръгнаха с него — той вървеше по пътеката начело, пред Лорн и Лукас, те завършваха колоната. От кораба сигурно ги наблюдаваха, защото веднага щом поеха към заливчето, една лодка беше спусната на вода и тръгна към брега.
Лорн се досещаше кого щеше да срещне на борда.
Беше разбрал, че не той бе довел Лукас дотук, а обратното.
Великият градоначалник Вол прие Лорн и Лукас на корабния мостик. Тежък и масивен, мъжът имаше фигура на носач, но всъщност беше умел политик и знаменит ерудит. Беше най-близкият съветник на Исандра Аркантска.
— Господа, добре сте дошли.
Лорн отвърна с бегло кимване, но Лукас и Вол се здрависаха и прегърнаха топло.
— Щастлив съм да ви видя отново свободен и сред нас, Лукас.
— Благодаря. Но ако не беше рицарят, сигурно все още щях да съм затворник.
Лукас и Вол се обърнаха към Лорн, който се оглеждаше наоколо и вече беше забелязал, че въпреки вида си, корабът не беше търговски. Колкото до моряците, само един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че всичките са войници.