— Рицарю, дължим ви голяма благодарност — каза му Вол. — И на първо място извинения. Но разберете, че за нас хитростта беше единственият начин да се срещнем с вас тайно.
Лорн кимна, че разбира, после двамата с Лукас последваха Вол в просторен салон в задната част на кораба. Офицерът и войниците, които ги ескортираха до борда, останаха навън.
Господарката на Арканте чакаше в капитанската каюта — комфортно и луксозно обзаведено помещение, осветено от ромбовидни прозорци, гледащи навън. Висока и стройна, красива и горда, Исандра стоеше права, тя също беше облечена в дълго бяло палто със сива кожена яка.
Лорн влезе пръв, но Лукас веднага го изпревари, спусна се към Исандра, коленичи пред нея, взе ръцете ѝ и целуна пръстите ѝ, шепнейки:
— Господарке моя… Господарке моя… Най-сетне…
Исандра не знаеше какво да направи, стоеше развълнувана и засмяна и поглеждаше смутено към Лорн и Вол, накрая успя да дръпне ръцете си — нещо, от което младият рицар се възползва, за да я прегърне и да я притисне към себе си с буза, опряна в корема ѝ. Очите му бяха все така затворени и той продължаваше да шепне страстни думи, когато господарката на Арканте се освободи от прегръдката му.
— Изправете се, Лукас. Моля ви…
— Още миг… Само един миг.
— Моля ви…
Лорн чакаше невъзмутимо, а Вол се усмихваше доброжелателно.
Най-накрая Лукас се изправи, отстъпи назад и поздрави с наведена глава и ръка на сърцето. Исандра му отправи влюбена усмивка, после си върна достолепния вид и каза на Лорн:
— Добър ден, рицарю. Оценявам възможността, която ни се предоставя да разговаряме тук.
— Възможност, в която няма нищо случайно.
Исандра се направи, че не е забелязала сухия тон на Лорн.
— Така е.
Вол се намеси.
— Вече поднесох нашите извинения на рицаря.
— А аз охотно му ги поднасям отново — каза Исандра, като леко се поклони на Лорн. — Рицарю, моля ви да извините хитруването, което ни се наложи да употребим, за да се срещнем с вас, без никой друг да знае. Както сте се досетили, тази среща е една от причините, които ни накараха да поискаме вие да ескортирате рицаря Дьо Гатлис. Разбира се, в добавка към това да знаем, че е в отлични ръце…
Исандра посочи на Лорн един стол.
Двамата седнаха едновременно един срещу друг до масата в центъра на каютата, след тях седна и Лукас. Вол наля четири чаши горещо вино от една кана, сложена в тава, пълна с жар.
Лорн пое чашата, която Вол му подаваше, и попита:
— Няма ли да налеете на гостенката си?
Вол се закова на място.
Настъпи мълчание, през което Лукас поглеждаше въпросително ту към Вол, ту към Исандра, но изглежда, той единствен не знаеше какво става.
Исандра впери поглед в Лорн, после каза на Вол:
— Моля ви, бъдете така любезен да налеете още една чаша.
Тогава от един тъмен ъгъл, където никой не би могъл да се скрие, без да използва магия, излезе една жена, която свали качулката си.
— Позволете ми да ви представя… — започна Исандра.
— Наталия д’Олмера — прекъсна я Лорн. — Посланик на Валмир. И магьосница.
Дамата се поклони на Лорн с лека усмивка на устните. Беше на около петдесет години, погледът ѝ излъчваше увереност, дългите ѝ кестеняви коси бяха сплетени на плитка, украсена с перли от черен аркан.
— Но как…? — изненада се Лукас, като се оглеждаше невярващо край себе си.
— Тъмнината — обясни Наталия. Очите ѝ бяха впити в очите на Лорн, който оставаше все така невъзмутим. — Греша ли?
Лорн не отговори и устоя на желанието да си разтърка ръката, белязана с печата на Тъмнината: сърбеше го от мига, в който беше влязъл.
Лукас стана и приближи една табуретка до масата. Той седна на табуретката и предложи стола си на магьосницата, която му благодари и седна.
Обърнат към Исандра, Лорн каза:
— Слушам ви.
Господарката на Арканте се бе уплашила от най-лошото, когато той бе разкрил магьосницата, но — поради безразличие или цинизъм — той сякаш не придаваше никакво значение на инцидента. Исандра с облекчение заяви:
— Принц Ирдел е в голяма опасност. Ако нищо не се направи, той ще изгуби трона си, а може би и живота си.
Лорн чакаше, неподвижен като мрамор.
Исандра и Вол се спогледаха смутено, после тя продължи:
— Всъщност ние имаме основателни причини да смятаме, че тронът ще му бъде откраднат още преди да е седнал на него и че…
— „Ние“? — прекъсна я Лорн. — Вие и валмирците, предполагам. Но какво ви кара да смятате, че те ви казват истината? — попита той, без да погледне към Наталия д’Олмера. — Какво ви дава увереност, че това, което ви казват, е същото, което техните астролози са разчели в Голямата мъглявина? И ако е така, какво ви гарантира, че ви казват всичко, а не само онова, което искат да узнаете? Днес знаехте кой се крие в сянката. А вчера? А утре?