— Достатъчно! — обади се магьосницата. — Нищо не ви позволява…
Исандра я накара да замълчи, като сложи ръка върху нейната, и каза:
— Какво искате да кажете, рицарю? Защо са тези обвинения?
Лорн не отговори.
Обърна се към Вол, който разбра и се усмихна.
— Госпожо — каза градоначалникът, — мисля, че рицарят искаше да се увери на кого дължим сведенията си. По свой начин и той ни изигра номер, както ние му изиграхме, като го накарахме да дойде тук. Защото вие никак не се съмнявате в лоялността на Валмир, нали, рицарю?
— Никак.
Давайки си сметка, че е била подведена, магьосницата прехапа устна.
А Исандра се усмихна.
— Какво очаквате от мен? — попита я Лорн.
— Искаме да защитите принц Ирдел и да спасите трона му.
Същата вечер Лорн се върна в Ориал.
Веднага беше приет от принц Ирдел и го уведоми за успеха на своята мисия, като му връчи дебел кожен плик, в който имаше писмо от господарката на Арканте и мирен договор, който чакаше единствено да бъде подписан. Лорн не каза нищо за споразумението, което бе сключил с аркантците. И макар да не познаваше съдържанието на писмото на Исандра, нямаше никакво съмнение, че именно то повлия до голяма степен на решението на Ирдел да се постави до коронацията си под опеката на Ониксовата гвардия.
Новината предизвика голям шум.
Принцът-регент правеше публично достояние доверието, което засвидетелстваше в момента към Лорн, и заедно с това ясно показваше недоверието си към Дворцовата гвардия, която бе изцяло предана на кралицата. Посланието беше ясно и в мрака фигурите мълчаливо се разместиха върху шахматната дъска на Върховното кралство в очакване да свърши Примирието на сълзите.
Първи огньове
Дойде последният ден от Примирието на сълзите.
Тази сутрин, в ръце с Исарис, който мъркаше под ласките му, Лорн наблюдаваше от прозореца си работите по разширяването на Черната кула. Строежът бе започнал преди седмица, без да промени с нещо обичайния живот на войниците. Оттогава към казарменото оживление се прибавяше и това на строежите. Вече бяха издигнати няколко скелета, други бяха на привършване. На едни места издигаха стени. Другаде ги събаряха и извозваха боклуците. Тук-там имаше голи скелета. И докато работниците и майсторите вършеха своята работа, войниците провеждаха упражненията си, а стражите патрулираха. Заповедите на майсторите се смесваха с командите на офицерите, а на звънтенето на оръжията, които се удряха едно в друго, отговаряха ударите на чуковете, скърцането на макарите и стърженето на трионите, захапали дъските.
Беше последният ден от Примирието на сълзите.
Бяха изминали две седмици, откакто Лорн се бе върнал в Ориал, след като беше освободил Лукас дьо Гатлис и се бе срещнал тайно с Исандра Аркантска. Оттогава Ониксовата гвардия ескортираше принц Ирдел навсякъде и денонощно охраняваше покоите му, а Лорн беше натоварен с нови отговорности. И наистина принцът-регент го бе назначил на служба при себе си, за да осигури собствената си сигурност, но също така и за да му помага в организирането на посрещането на многобройните чуждестранни делегации, които — по суша или по реката, а понякога и по въздуха — пристигаха в Кралския град, за да присъстват на Литургията на почестите — последната церемония от кралското погребение. Като се изключат отявлените врагове на Върховното кралство, всички държави — херцогства и кралства — в Имелория идваха да отдадат почит на покойния Върховен крал и да установят с неговия наследник нови дипломатически, икономически и стратегически отношения. Все още обаче една от най-очакваните делегации закъсняваше — делегацията на Арканте. Тя беше на път и щеше да пристигне в Ориал през деня, ако всичко беше наред.
Лорн беше преуморен.
Нощите му бяха кратки — заради Тъмнината, която го измъчваше и изпълваше сънищата му, но и заради съжаленията, угризенията и гнева, които непрестанно подхранваха у него един раздиращ огън. Лорн не допускаше нищо да проличи от тези мъки, малцина бяха онези, които умееха да ги съзрат, потиснати дълбоко в пъстрите му очи. Но единствената му истинска слабост, най-болезнената му рана, се знаеше. Парещата рана от изгубената любов: Алисия.