Алисия дьо Лоранс.
Алисия, която обичаше и която го обичаше, която беше негова годеница, преди да го осъдят да загине в Далрот. Алисия, която си мислеше, че отново ще може да спечели, когато се върна, която му се бе отдала една-единствена нощ и носеше неговото дете. Алисия, чиито живот и последни надежди за щастие бе разбил и която му бе отнета завинаги.
Алисия…
Някой почука на вратата и Лорн се сепна.
— Да? — извика той, без да се обръща от прозореца.
Един млад щитоносец отвори вратата и, без да влиза, извести:
— Господин Логан ви моли да отидете при него на двора, месир.
— Сега ли?
— Да, месир.
— Кажете му, че идвам.
Както винаги пестелив на думи, Логан само посочи ковачницата с пръст. Заинтригуван, Лорн тръгна към нея, като избягваше каруците и количките, които кръстосваха из двора — празни или натоварени с материали и отломки — сред шума на строителните работи. Тримата ковачи на Ониксовата гвардия стояха пред ковачницата, сякаш някакъв суеверен страх не им позволяваше да прекрачат прага. Мълчаливо се отдръпнаха пред своя капитан и отвориха вратата.
Лорн влезе.
Нае го чакаше, скръстила ръце и опряна на наковалнята на баща си. Погледът ѝ беше мрачен, а лицето — решително.
— Добър ден, Нае — каза Лорн и затвори вратата.
— Струва ми се, че твоите хора се страхуват от мене.
— Ти си дъщеря на Вард — Нае сухо вдигна рамене. — Какво мога да направя за тебе?
— Помислих над предложението ти.
— Благодаря.
— Не съм казала, че го приемам.
— Знам. Благодаря ти, че си помислила.
— Мммда.
С меч на кръста, Нае направи няколко крачки из ковачницата, погледът ѝ беше замислен. Сякаш преоткриваше това място след дълго отсъствие, спомените ѝ малко по малко се връщаха.
— Ако приема, на никого ли няма да се подчинявам? — попита тя.
— Не. Ще се подчиняваш на мене — тя се обърна към Лорн, който издържа погледа ѝ. — Ако приемеш предложението ми, ще бъдеш главен ковач на Ониксовата гвардия. А аз командвам Ониксовата гвардия.
Нае леко кимна.
— Но ще имам същите права и правомощия като баща ми?
— Да.
— Искам да продължа делото му.
— Зная.
Настъпи мълчание, после Нае каза:
— Приемам при едно условие.
— Дадено.
— Почакай да разбереш какво е.
— Добре. Какво е условието?
Нае погледна Лорн право в очите.
— Искам да знам какво си ти. Кой си ти наистина. Искам да знам какво видях в нощта на пожара. И искам истината. Цялата истина. Ако усетя, че ме лъжеш или криеш нещо от мен, ще изляза през тази врата и никога повече няма да ме видиш.
Лорн се замисли. Лицето му беше съвършено безизразно.
Това се бе случило преди година и половина, няколко месеца след като се бе върнал от Далрот. Една вечер бе станал жертва на наемни убийци. Беше наръган с кинжал и оставен — понеже смятаха, че са го убили — насред пожар, прикован за ръцете към една дървена пейка, а кръвта му изтичаше. Но Нае беше дошла навреме и му спаси живота, когато той вече беше в несвяст — или поне всички си мислеха така, в това число и Лорн. Истината — която Лорн трябваше да научи едва по-късно, и то от устата на Нае — беше, че той сам се бе освободил от капан, от който не трябваше да оживее. Така че Нае го беше видяла как излиза от пламъците — ранен, с дърводелски пирон, забит във всяка ръка, обезкървен, но движен от някаква невъзможна сила, а очите му бяха черни и блестящи като обсидиан. Като някакъв сомнамбул той бе направил само няколко олюляващи се крачки, преди да се строполи в несвяст в ръцете на Нае, която — впоследствие — предпочете да остави другите да вярват, че тя е помогнала на Лорн, вместо да ѝ се налага да разказва това, което беше видяла.
Онази нощ Тъмнината бе спасила Лорн за първи път.
— Не съм сигурен, че имам отговор на всичките ти въпроси — каза той.
Беше искрен. Не се опитваше да се измъкне.
— Опитай все пак — отвърна Нае.
— Добре. Знаеш ли какво е дух на Тъмнината?
— Кажи ми.
— Понякога Тъмнината така се концентрира, че става като… — Лорн търсеше точните думи. — Като нещо живо. Като живо същество със зачатък на съзнание. Нещо, което знае, че е живо и само толкова. Но нещо, което достатъчно силно осъзнава, че е живо, и не иска да изчезне.
Нае кимна, че разбира.
Лорн направи няколко крачки, после продължи: