— През трите години, които изкарах в Далрот, бях изложен на непрестанното въздействие на Тъмнината. И тя сигурно е разяла тялото и духа ми. Можела е да ме подлуди, но не е станало така. Е, не съвсем.
— Защо?
— Не знам. Може би защото не ми е било писано да умра в Далрот и Тъмнината го е разбрала.
— Говориш за Тъмнината като за човек.
— Повярвай ми, тя действа и мисли. Много пъти съм я виждал да го прави, така че наистина го мисля — Лорн вдигна рамене. — Но аз не съм нито маг, нито жрец. Нито учен. Може и да греша.
Нае се вгледа в него и каза:
— Докато беше в Далрот, в тебе се е вселил дух на Тъмнината.
— Да.
— Той контролира ли те?
— Не. Аз владея постъпките си.
— Винаги ли?
Лорн се поколеба смутено. После промълви:
— То е… По-сложно е…
— Обеща ми истината.
— Истината е, че Тъмнината никога не ме е накарала да направя нещо, което дълбоко в себе си да не съм желал. Искам да кажа, че понякога съм правил неща, които не бих могъл да извърша без Тъмнината. Но тя не е единствената виновна. Аз не съм ѝ играчка. Не, всеки път Тъмнината само освобождаваше най-мрачната част от желанията ми, от инстинктите ми. От… от изборите ми.
Нае разбра какво костваше на Лорн да направи това признание. Разбра, че беше искрен, несъмнено по-искрен, отколкото някога бе бил към някой друг. Но имаше още нещо, последно, което искаше да разбере.
— Смъртта на баща ми — каза тя.
— Да?
— Тя има ли нещо общо с…?
— С Тъмнината в мен? Не. Не, давам ти дума. Твоят баща умря, за да спаси живота ми. Ако не беше той, сега нямаше да съм тук, а Мечът на кралете завинаги щеше да остане в ръцете на иргаардците. Всичко, което ти разказах, е вярно. Върховното кралство му дължи много. Аз също.
Нае се усмихна, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
Лорн се приближи до нея и хвана ръцете ѝ.
— Наистина искам ти да станеш оръжеен ковач на Ониксовата гвардия — каза той. — Заеми мястото на баща си, Нае. Продължи делото му.
Тя се съгласи.
Беше доста късно сутринта, когато Одрик най-сетне посмя да събуди господаря си. Старият слуга безшумно разпали огъня в камината, после открехна завесите, като остави в стаята да влезе съвсем малко светлина.
Легнал гол в леглото си, в което цареше пълен безпорядък, принц Алан изръмжа и се обърна на другата страна. Беше мускулест, но вече бе започнал да страда от началото на напълняване и бе отпуснал коремче. На десния му глезен още стоеше един от четирите копринени шала, с които любовницата му за една нощ си беше послужила, за да го завърже за леглото — една компаньонка, която на зазоряване Одрик дискретно бе възнаградил и отпратил.
— Добро утро, господарю.
Алан не се изненада, че се събужда сам. Знаеше, че бе прекарал нощта с жена, но дори да я срещнеше, нямаше да я познае: тя приличаше на всички други преди нея. За принца момичето нямаше никакво значение. Както нямаше значение бутилката. Той търсеше повече забравата, отколкото удоволствията, и когато се събудеше, в устата му винаги имаше един и същ дъх на вино и кеш.
Алан седна в леглото и дълго си разтрива лицето с две ръце.
— Жаден съм — каза той и се изправи.
Одрик му поднесе чаша вода. Принцът само леко потопи устни в нея и я запрати към главата на слугата си.
— Вино! — изрева той.
Слугата не бе успял да се дръпне достатъчно бързо от тежката метална чаша. От порязаното му чело течеше кръв.
— Но, господарю… Вчера вечерта ми казахте да…
— Не ми пука какво съм казал вчера! Искам вино!
— Да, господарю.
Одрик побърза да се подчини и напълни с вино една чаша, която подаде на Алан.
— Благодаря — каза принцът, вече поуспокоен.
Прислужникът се усмихна — усмивка на дете върху разраненото лице на старец. Служеше на Алан още откакто той беше дете. Знаеше всичко за него, познаваше качествата и недостатъците му, най-съкровените му тайни и най-лошите му наклонности. Принцът често се бе показвал немарлив, несправедлив, дори жесток към своя стар слуга, чиято лоялност и вярност обаче никога не му бяха изменили. Не защото Одрик прощаваше на Алан всичко. А защото не можеше да си представи, че е възможно да го обвини за нещо — да го обиди или удари. Одрик не можеше да изпитва гняв към принца. Обичаше го както кучето обожава господаря си.
Алан присви очи към прозореца, като се мъчеше да прецени колко високо се е вдигнало слънцето. Преди разполагаше със стенен часовник в стаята си. Но го беше счупил една вечер, когато не можеше да понася оглушаващото му тиктакане.
— Късно е, нали?