Кралските и княжеските покои се пазеха денонощно от Дворцовата гвардия, наричана още Лазурна гвардия заради синия цвят на своите плащове, шлемове и знамена. Така че Лорн не видя нищо нередно в това, че пред покоите на принц Алан имаше Дворцови гвардейци. Но да бъде вратата затворена точно за него, беше съвсем необичайно: Лорн можеше да влиза по всяко време при Алан.
— Принц Алдеран ме очаква — каза Лорн на часовите, които, макар да го познаха, кръстосаха алебардите си пред него. — Какво става? — попита той.
Стражите останаха неподвижни и мълчаливи, с поглед, вперен напред.
— Никой не може да влиза — каза някой зад гърба на Лорн. — Принцът е неразположен. Не приема никого.
Лорн се обърна към Дол Стуриш, чийто глас позна.
Капитанът на Дворцовата гвардия беше едър и тежък, с мрачен поглед и беше амбициозен, но верен грубиян на служба при Естеверис, преди да положи клетва за вярност пред кралица Селиан, след което пред него се разкри шеметна кариера. Лорн и Стуриш вече няколко пъти се бяха спречквали. Двамата се мразеха.
Лорн изгледа Стуриш изпепеляващо, после забеляза медальона от драцит на Добродетелните, закачен на гърдите му.
— Някой е чул призива на Пожертвания, а, Стуриш?
— Не се подигравайте с вярата ми.
Лорн открито се изсмя, за да покаже на Стуриш какво мисли за искреността на неговата вяра. Понеже се мазнеха на кралицата, Добродетелните придобиваха все по-голяма власт в Двора.
— Трябва да говоря с принца — настоя Лорн.
— Той не приема никого — повтори Стуриш. — До нова заповед.
— Заповед от кого? — гадната усмивчица на Стуриш угасна. — Какво криеш, Стуриш?
За миг Лорн си помисли да разбие вратата, дори ако трябва да избие капитана и хората му. Всъщност наистина му се искаше, не само заради удоволствието да отстрани Стуриш, но просто, за да се отдаде на насилие. Съзнавайки, че този порив се дължи на Тъмнината, той обаче се овладя: Ирдел му бе наредил да се осведоми дискретно и Лорн не печелеше нищо, ако предизвикаше още един скандал.
Той вдигна рамене.
— Добре — каза той. — В края на краищата нищо не мога да направя.
Той си тръгна, а Стуриш доволно го изгледа с палци, пъхнати в колана.
Бяха изминали вече няколко часа, откакто принц Алдеран беше изчезнал и тревогата измъчваше Одрик. Той беше мършав старец, на около шейсет години, сух и сбръчкан, който служеше на принца от раждането му. Одрик познаваше качествата, слабостите, най-интимните тайни и най-лошите наклонности на Алан.
Някакво изщракване — насред тишината на покоите на принца — стресна стария слуга. Бяха го затворили там, като му бяха забранили да се опитва да излезе и той бе убеден, че е сам — поне до този момент. Тъй като бе живял дълго и бе бдял денем и нощем, Одрик познаваше всички кътчета в покоите на своя господар. Можеше да определи и най-дребното проскърцване в дървенията или в паркета. Но изщракването, което чу, идваше от отварянето на едно подвижно пано, скрито зад стенен гоблен в стаята на принца.
Стая, в която Одрик стоеше в същия този момент.
Той видя как една ръка дръпна гоблена и въздъхна от облекчение, когато видя, че оттам се появи Лорн, който му направи знак да мълчи, приближи се безшумно до вратата на преддверието, което Стуриш и неговите хора пазеха, и долепи ухо до нея.
После успокоен се върна при Одрик и го замъкна в един ъгъл.
— Тия глупаци са забравили да сложат стража пред вратата на малкото преддверие — каза той.
Одрик кимна неуверено и колебливо, тъй като не знаеше какво да каже. Когато бе открил, че Алан е изчезнал, той тайно бе уведомил Естеверис. Министърът бе дошъл почти незабавно. Беше разпитал Одрик и му бе наредил в никакъв случай да не напуска покоите на принца.
— Няма от какво да се страхуваш — увери го Лорн. — Никой не знае, че съм тук. И никой няма да разбере какво си ми казал. Ясно?
Одрик отново кимна, бавно, в погледа му, прикован в очите на Лорн, още се четеше страх. Какво рискуваше, ако му кажеше? Лорн не беше някой случаен. Пръв рицар на кралството и капитан на Ониксовата гвардия, на първо място. Но също така приятел от детинство на Алан, което в очите на стария слуга беше по-важно.
— Какво става тук? — попита Лорн.
— Принцът изчезна, месир. Аз… Мислех, че вие знаете…
— Не съм аз този, към когото се обръщат, когато Алан избяга — отвърна Лорн и си спомни за всичките пъти, когато беше тръгвал да търси принца и го беше намирал в несвяст в една или друга долнопробна пушалня.