В миналото кешът унищожаваше Алан телом и духом.
Тази истина беше и си оставаше една от най-добре пазените държавни тайни на Върховното кралство и на Одрик това му беше известно. Тъй като понякога беше ставал свидетел, Лорн знаеше, че Алан често се бе показвал нехаен, несправедлив, дори жесток съм своя слуга. Но също така знаеше, че независимо от всичко лоялността и верността на Одрик си оставаха неизменни.
— Пак кешът, нали?
— Да, месир.
— Спомняш ли си последния път, във Валенса? Беше преди почти пет години…
Одрик отново кимна, а Лорн започна да разтрива белязаната си ръка, докато внимателно оглеждаше и крачеше из стаята. Тя беше луксозна и чиста, но в пълен безпорядък. Леглото беше разхвърляно, чаршафите бяха смъкнати, а възглавниците преобърнати.
— Оставил си стаята във вида, в който е била, когато принцът е изчезнал, нали?
— Да.
— Добре си направил. Кой е влизал след това?
— Министър Естеверис и…
— И Далк — досети се Лорн.
— Да, месир.
Далк беше наемният убиец на Естеверис, неговият изпълнител на мръсните поръчки. Беше жесток и безскрупулен, но компетентен. И ако той не беше намерил нищо в тази стая, значи не е имало нищо за намиране.
Или не кой знае какво.
Изпод една възглавничка Лорн извади продълговата лакирана червена кутия, украсена със слонова кост.
— Разкажи ми — каза Лорн и затвори кутията. — Разкажи ми за последния път, когато видя Алан — той седна. — Най-подробно.
Одрик разказа всичко до момента, когато Алан беше поискал червената кутия, същата, която Лорн гледаше в ръцете си. Той я отвори и — както очакваше — в нея имаше всичко необходимо за пушене на смола от кеш, включително и гравирана сребърна лула. Дощя му се да я счупи, но се сдържа, затвори кутията и я остави.
— После? — попита той. — Занесъл си тази кутия на принца. И после?
— Изчаках Калрис да дойде. Въведох го и принцът ми каза да изляза и да чакам да ме повика. Това и направих, но принцът не ме повика. И оттогава не съм го виждал.
— Това отдавна ли беше?
— Преди шест часа.
— Алан прекаляваше ли с кеша след смъртта на Върховния крал?
— Не. И аз бях започнал да се радвам… — Лорн прочете в погледа на Одрик отминала радост, която бързо изчезна. — Сигурно… Сигурно съм се заблудил — заключи тъжно старият слуга.
— А тази сутрин?
— Тази сутрин беше… както преди.
Лорн се замисли.
— Разкажи ми за този Калрис — каза той.
— Ами… не знам какво да кажа — неохотно рече Одрик.
Беше го страх и Лорн разбра, но не се издаде.
— Друг път срещал ли си го?
— Само колкото да му отворя вратата и да го въведа при принца.
— Той доставя на Алан кеша.
— Да.
— И само на Алан?
— Не. Според… слуховете той снабдява целия Двор. Или почти… Но лично ходи само при най-знатните хора. При останалите… При останалите праща подчинените си. Всички ги познават.
Лорн се сепна.
— И стражите ги пускат да минават — каза той.
— Да.
— А Калрис? Той също ли влиза навсякъде?
— Да, месир. Навсякъде.
— Когато идва тук, през голямата врата ли минава?
— Не. През вратата на малкото преддверие.
— Като свой човек — Одрик засрамено кимна. — Значи Калрис последен е видял Алан. Каза ли за него на Естеверис или на Далк?
— Не.
— Защо?
— Не ме попитаха нищо за него.
Лорн се усмихна горчиво, после се заслуша, тъй като дворцовите камбани забиха. Отбелязваха пристигането в Кралския град на знаменита личност — несъмнено Исандра Аркантска.
— Доста дълго се задържах тук — каза Лорн и стана. — Трябва да тръгвам.
Одрик понечи да го задържи.
— Месир!
— Да?
— Ще отидете ли да потърсите принца?
Лорн се поколеба.
— Не — отвърна той, преди да излезе. — Не и този път.
Лорн се присъедини към принц Ирдел в момента, когато той влизаше в двореца с Исандра Аркантска и нейната свита. Както Лорн бе предположил, Исандра държеше да чуе литургията на Почестите, независимо от рисковете, които поемаше като господарка на разбунтувал се град. Изправена, с горда осанка и уверен поглед, тя яздеше отстрани на принца-регент, яхнала великолепен бял жребец, облечена в червена рокля и червено палто — цвета на траура във Върховното кралство. На кръста ѝ висеше меч в скъпа ножница, украсена с великолепни изумруди — подарък от Ерклант II.
Кортежът влезе в големия Почетен двор, пълен със стражи и офицери, министри и прелати, посланици и придворни, коняри и слуги. Прозвучаха тромпети. Ирдел видя Лорн, който чакаше в началото на монументалното стълбище и му направи знак, че може да се приближи. Лорн се подчини, докато Ирдел помагаше на Исандра да слезе от седлото.