— Алан няма да присъства на Почестите — довърши Жал.
Естеверис се съгласи.
— Камбаната току-що отмери девет часа — каза той. — Съмнявам се, че принцът ще може да бъде намерен за по-малко от три часа.
Кралицата рязко се изправи, като преобърна стола си.
— Това е невъзможно и Алан отлично го знае. Не е случайно, че е избрал да изчезне точно днес. Знае, че е твърде късно Почестите да бъдат отменени. Целият Двор вече се приготвя за тях, както и чуждите делегации. Длъжни сме да бъдем там и никой няма да пропусне да забележи неговото отсъствие.
— Да обявим официално, че Алан е тежко болен — предложи Жал.
— Това ще е по-малкото зло — каза Естеверис. — Ще запазим приличието, но нищо повече. Не можем да попречим на никого да си въобразява каквото си иска.
— И да говорят. Да злословят.
— И когато принцът се възкачи на трона си, мнозина няма да пропуснат да припомнят, е не е бил на литургията на Почестите на баща си…
— Тъпак — процеди кралицата през зъби. — Малък неблагодарник.
— Не за пръв път принцът изчезва, за да се отдаде на кеша — припомни Естеверис. — Но всеки път е бил намиран без шум и без скандали.
— От всички дни пожела да е точно този — продължи кралицата, която не ги слушаше, а мислеше на глас.
Естеверис и Жал млъкнаха и зачакаха кралицата да довърши мислите си.
Накрая тя каза:
— Алан ще присъства на Почестите.
— Моля? — изненада се принцът-кардинал.
— Естеверис, потвърдете, че принц Алдеран днес е бил болен. Но бъдете категоричен, че нищо не би могло да го възпрепятства да присъства на Почестите.
Министърът се поклони.
— На вашите заповеди, госпожо.
Жал обаче не беше толкова схватлив като Естеверис:
— Но как можете да сте сигурна, че Алан ще се появи на Почестите тази вечер? — попита той кралицата.
На което тя отговори:
— Познавам Алан по-добре, отколкото той самият се познава.
Лорн се върна в Черната кула чак по мръкнало.
Завари я осветена с факли и почти смълчана, сякаш беше пуста. Дворът беше празен. Можеха да се различат силуетите на часовите на обходните пътища — по-тъмни сред мрака. Вятърът развяваше платната, покриващи скелетата. Капаците на всички прозорци бяха затворени, от някои от тях се процеждаше светлина.
Докато минаваше през двора, Лорн чу смехове — единият мъжки, другият женски, — идващи от ковачницата. Заинтригуван, той отиде да види какво става и влезе, без да почука, като прекъсна точно по средата един весел разговор. Принц Алан и Наерис се обърнаха към него, усмивките им замръзнаха от леко смущение. Бяха седнали до една маса и на светлината на огнището си поделяха бутилка вино, в която не оставаше още много.
— Добър вечер — каза Лорн.
— Добър вечер — отговори Алан и се изправи.
— Търсят те.
— Знам.
Лорн, Алан и Нае се познаваха от детинство и Нае ги познаваше достатъчно добре, за да знае кога, въпреки привидностите, нещата помежду им не бяха на добре.
Тя стана и каза:
— Трябва да се приготвя за Почестите.
— Радвам се да те видя отново, Нае — каза ѝ Алан, докато тя запасваше меча си.
— Аз също — рече тя и нахлузи палтото си. — До скоро — обърна се към Лорн, преди да излезе.
Лорн ѝ кимна.
Отвори вратата, за да може Нае да излезе, после я затвори.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Мислех си, че можем да отидем на Почестите заедно.
Лорн се приближи до масата и без да си сваля палтото, си наля вино в чашата на Нае.
— Добре си направил, като си наел Нае.
— Знам.
Лорн отпи и като остави чашата, погледна Алан. Принцът беше в отлична форма — погледът му беше жив, а изражението доволно.
— Горд ли си със себе си? — процеди Лорн.
— Доста.
— По твоя вина Калрис ще има неприятности.
— Не ми казвай, че си загрижен за тая отрепка…
— Не. Обаче Одрик се притеснява за тебе. Наистина е повярвал на малкия ти трик тая сутрин. Сигурно е трябвало той да повярва, че не си на себе си, понеже нямаш дрога, за да може и други след това да го повярват. Необходимо зло.
— Как се досети?
— Носят ти всичкия кеш, който пожелаеш, направо в леглото. Няма никаква причина да прескачаш през стената, за да ходиш да пушиш другаде.
Алан се усмихна.
— Добре казано — той седна и се протегна. — Да прескачам през стената. Да, точно така е…
— Не я ли мина тая възраст, а?
— Караха ли те да ме търсиш, както в доброто старо време? Майка ми? Естеверис?