Выбрать главу

След ониксовите гвардейци идваха Кралските гвардейци. Бяха облечени в сиво и ескортираха пеш погребалната кола, която пренасяше тялото на Ерклант II, покрито с балдахин с герб. Тялото почиваше в абаносов ковчег, върху който бяха положени короната, скиптърът и мечът на покойния Върховен крал. Четири коня теглеха колата, която издълбаваше червени коловози в снега. При преминаването ѝ жителите на Ориал свеждаха глава, плачеха, молеха се, падаха на колене, като през цялото време сподавяха хълцанията и плача си.

Тримата принцове яздеха след колата, като Ирдел беше малко по-напред от Жал и Алдеран, когото всички наричаха Алан. Като син на Ерклант II и първата му съпруга, принц Ирдел беше наследник на трона на Върховното кралство. Умората и тъгата бяха изопнали чертите му. Изправен на седлото, той сякаш не усещаше студа и със сълзи на очи гледаше право напред. Мъката му беше искрена и хората се възхищаваха на смелостта му, докато принцът-кардинал Жал показваше пълния блясък, полагащ се на хората на Църквата. Алан изглеждаше отсъстващ. Беше като премазан и сякаш по-скоро се оставяше да го водят, вместо сам да насочва коня си.

Със спуснати завески, каретата на кралица Селиан се движеше след принцовете. След нея се точеше дълга, бавна колона от карети и рицари, кресла, носени от носачи, мъже, жени и деца тъпчеха белия сняг, в който попиваше червено. Придружен от молещи се жреци, въоръжени войници, прислужници в ливреи, Дворът преминаваше, подреден според ранга на благородството и почестите — великолепен и траурен на слабите светлини на факлите. Камбаната биеше и звънът ѝ беше като злокобен призив, на който тя можеше единствено да отговаря. Едри и дребни благородници, нотабили и прелати, придворни и слуги — сякаш всички вървяха след Лорн към своята гибел, оставяйки подире си кървава диря, отъпкана хиляди и хиляди пъти: жива рана, отворена в сърцето на Ориал — столицата на Върховното кралство.

* * *

Камбаната спря да бие, когато кортежът стигна пред катедралата.

Беше полунощ. На площада се бе събрала многолюдна, смълчана тълпа, държана зад бариерите, пазени от въоръжени мъже. Катедралата на Ориал беше посветена на Ейрал — Дракона на Светлината и Познанието — и беше огромна, елегантна бяла постройка, издигаща дръзките си стрели към съзвездията на Голямата мъглявина. Когато беше осветена, тя сякаш приютяваше в себе си слънце, чиято топла светлина струеше навън през прозорците ѝ и многоцветната ѝ розета.

Вътре хорът пееше химни.

* * *

Ковчегът беше внесен от осем членове на кралската гвардия, за които това беше последна мисия в служба на Ерклант II. Поставиха го на подиум под монументалния централен купол, пред легендарната статуя на Ейрал — истински шедьовър от бял мрамор: изправен, с разперени крила и победоносно изпъчени гърди.

Катедралата беше осветена с много свещи и цялата бе обточена в черно. Преди да бъде отнесен в криптата на Върховните крале за вечни времена, ковчегът щеше да остане изложен тук трийсет дни, под закрилата на Белия дракон и неговите монаси-рицари на Светите Покровители. Облечени в дълги бели раса и туники от преплетени железни халки, с щит в ръка и меч на хълбока, петдесет Покровители вече стояха на стража, неподвижни в сянката на вековните сводове на олтара и абсидата.

Кралицата се появи в пълен траур — с воал и ръкавици, тревожеща и величествена. Опряна на ръката на принц Ирдел, тя се качи на кралския подиум по вита стълба, разположена в масивна колона. След тях вървяха принц Алан, както и няколко дами и господа, сред които министър Естеверис. Алан пристъпваше несигурно, спъна се в едно стъпало и за малко не падна. Раздразнен, той ядно се извърна към оногова, който го беше подхванал за лакътя, но се сдържа, като разпозна в него Лорн.

Изглежда, никой друг не беше забелязал инцидента.

Със замъглен поглед Алан благодари с кимване и сам доизкачи стълбите. Седна вдясно на Ирдел, кралицата седеше от лявата му страна. Тя дори не го погледна. Но Ирдел му отправи безмълвен въпрос, като загрижено смръщи вежди. Макар да не го бе видял как се спъна, бледото, трескаво лице на по-малкия му брат го тревожеше. Алан направи знак, че всичко е наред и Ирдел не настоя повече, въпреки очевидното: тъгата владееше мислите му.

Лорн остана в сянката — внимателен и предпазлив.

Кралицата и двамата принцове седяха на тронове под аленочервен балдахин. Под тях се простираше централният кораб на катедралата; в краката им основната алея и по-високата галерия от двете страни на трибуната се изпълваха. Погребалната литургия щеше да бъде отслужена от принца-кардинал Жал според строгия ритуал на Църквата на пожертвания Дракон-крал. Ейрал беше драконът покровител на Върховното кралство, но неговият култ беше започнал да отстъпва пред култа на Дракона-крал. Разбира се, опелото на Ерклант II щеше да се отслужи в катедралата на Белия дракон, според традицията на Върховните крале. Но щеше да е първото от векове, което да не е отслужено от жрец на Ейрал. Това беше накарало много зъби да изскърцат, но изглежда, нищо не можеше да се изпречи на пътя на нарастващото влияние в Двора на „Добродетелните“ — предана партия, застанала зад Жал в служба на Пожертвания.